Плът

Алисън напълни две кани с наливна бира и ги отнесе до сепарето, където нагъчкани седяха Сигмовци. Двама от младежите бяха от горния курс: Бинг Толбът и Ръсти Симс. Когато беше първокурсничка, няколко пъти излиза с Бинг. С него и с Ръсти имаха общи часове и знаеше, че са от студентската организация „Братството Сигма“. Другите четирима от натъпканото сепаре вероятно също принадлежаха към тази организация — поне така изглеждаха.

Вече бяха пресушили две кани бира и омели шест хамбургера — специалитетът на Габи. Продължаваха да унищожават подлютените пържени картофи.

Алисън постави пълните кани на масата.

Един от по-малките Сигмовци й махна с ръка.

— Ей, ей… — той посочи надписа на лявата й гърда. — К’во пише там?

— Алисън — отвърна тя.

— А как се казва дру’ата?

— Тъпоглавка — отвърна тя.

Момчето почти припадна от смях и заудря с ръце по масата.

Алисън понечи да си тръгне, но Бинг я хвана за полата. Тя се спря и му се усмихна:

— Искаш ли я? Ще ти отива!

— Чакай, чакай — занарежда той, сякаш не я бе чул.

Другите обаче определено я чуха. Те се превиваха от смях, дюдюкаха и всячески изразяваха възторга си от репликата й.

— Почакай — обади се отново Бинг. Междувременно обаче пусна полата. — К’во казала феята като седяла в скута на Пинокио?

— Лъжа! Лъжа!

Бинг се обезкуражи.

— Значи го знаеш вица?

— Що не дойдеш при нас? — подхвърли някакво хилаво момче, приклещено между двама от по-едрите си „братя“.

— Няма достатъчно място.

— Можеш да седнеш в скута ми.

— Не, в моя — предложи друг.

— А защо не в моя? — полюбопитства трети.

— Хайде да хвърляме жребий.

— Не ни е разрешено да се побратимяваме с клиентите — парира ги Алисън.

— О-о-о…

— По-брат-имяваме — натърти Ръсти.

Тя отстъпи бързо, защото забеляза, че Бинг се готви отново да посегне към полата й.

— Забавлявайте се — подхвърли тя и се отдалечи.

— Боже, какъв прекрасен задник — гласът бе изпълнен с копнеж.

Да, наистина, помисли си Алисън. И е горе-долу време да изнеса този задник оттук. Погледна към часовника зад бара. Десет без две.

Айлийн, момичето на касата, я погледна, докато минаваше край нея.

— Поемаш ли?

— Да.

Айлийн, която носеше червено трико под плътно прилепналата униформа, хвърли поглед към Сигмовците. После отново към Алисън. Ухили се.

— Най-сетне идва моят ред да си опитам късмета на маса № 6.

— Приятно прекарване — насърчи я Алисън.

Влезе в кухнята, сбогува се с Габи и Телма и взе сакчето. Когато излезе, Айлийн вече се отправяше към маса № 6.

Тръгна към тоалетната. Възнамеряваше да се преоблече, но вратата беше затворена. Сви рамене и реши да си тръгне. Нямаше нищо против да се прибере облечена в тези дрехи. През нощта нямаше толкова голямо значение.

Пое по тротоара. Монетите от бакшишите дрънчаха в джобчето на престилката. След няколко крачки спря, отвори сакчето и извади чантата си. Прехвърляше монетите от престилката в чантата, когато чу някой да приближава.

И да спира пред нея.

Разпозна износените, високи до коленете ботуши.

Сърцето й заби по-бързо.

Повдигна очи и срещна погледа на Евън.

— Значи все пак дойде?

— Не съм казал, че няма да дойда.

— Вярно.

Тя приключи с изпразването на джоба и затвори чантата. Мушна я в сакчето и го завърза.

— Дай да го нося.

— Заповядай.

Тя му го връчи. Евън се престори, че е прекалено тежко и театрално залитна.

— Олеле! Бая бакшиши, а?

Алисън откри, че не й е до смях.

— Тежка ли беше вечерта? — попита той.

— Следобедът беше по-тежък.

— Нима? — той я хвана за ръка и двамата тръгнаха. — Между другото, никой не дойде. Останах до пет.

— Значи всичко щеше да е съвсем в реда на нещата, така ли?

— Да. Както и предполагах.

— Браво на теб.

— Хайде стига, де. Нали не го направихме в крайна сметка? Ти спечели. Какво толкова?

— Наистина, какво толкова? — промърмори тя.

Спряха на кръстовището да изчакат светофара и пресякоха.

— Да не ме смяташ за отрепка, само защото исках да се любим?

— Не точно.

— По дяволите! Правили сме го в парка. И то не само нощем. А помниш ли миналия неделен следобед?

Помнеше храстите, слънчевата светлина, одеялото, Евън. Сякаш бе толкова отдавна.

— Според мен не е кой знае каква разликата — дали в парка или в аудиторията.

Стъпиха на тротоара и поеха към следващата пресечка подминаваха затворени магазини, после — бар, през чийто отворени врати се чуваше потропването на билярдни топки и музика от автомата.

— Каква е разликата според теб?

— Не става въпрос за разликата — опита се да му обясни Алисън.

— Не те разбирам.

— Не става въпрос за разликата между парка и твоята аудитория.

— Продължавам да не разбирам.

Тя го погледна. Той беше намръщен.

— Въпросът е, че ме предаде.

— Така ли?

— Не това, че искаше да се любим, ме тормози. По-скоро не ми допадна реакцията ти, когато отказах.

— Само защото отказах да те придружа до заведението на Габи?

От неговия тон ставаше ясно, че това му се струва глупава причина, за да се разстрои човек.

— Донякъде.