Плът

— Искаш да си ходим? — не разбра Рон.

— Да.

— Майтапиш се.

Тонът му накара Пеги да се отвърне за миг от вратата. Тя го погледна. Беше все така блед, но в ъгълчето на устата му се бе появило нещо като усмивка.

— Не сме приключили с пода — подигра я той.

— Рон!

— Наистина смятам, че е редно да свършим. А ти? Иначе ще се наложи да станем на зазоряване и…

— В мазето има някой! — просъска тя.

— Я виж кой е шубелията сега.

— Никога не съм казвала, че си шубелия.

— Нима? А мен ми се струва, че го каза. Или може би само така ми се е сторило.

— Не му е времето сега да… Хайде да изчезваме, чуваш ли?

— Ще оставиш някакъв си глупав шум да те подплаши? И то след като почти насила ме довлече тук.

— Ако искаш да останеш, стой си. Но ми дай ключовете за колата.

— А аз как ще се прибера? Може би пеша? Или да остана да спя тук? Не, благодаря. Имам по-добра идея. Ще сляза да претърся мазето, а когато се върна ще ми се извиниш. Ще повториш след мен: „Рон не е слабак или шубелия!“

— Не си слабак. Не си шубелия. А сега, нека си вървим. Моля те!

Той й се ухили самодоволно. Пристъпи смело към вратата, наведе пушката и хвана дръжката с лявата ръка.

— Идиот такъв!

Пеги се спусна напред. Готова бе да го сграбчи и да сложи край на тази лудост. Но с босия си крак стъпи на мокро петно на пода и политна. Стовари се доста силно на дупето си.

Насмешката се заличи от лицето на Рон.

— Удари ли се?

— Ще оживея.

— Дръж — той затършува в джоба на джинсите, измъкна връзката с ключове и я метна към нея. Тя тупна на пода между краката й и издрънча. — Иди и ме чакай в колата — той отвори вратата към мазето. — Ще дойда, след като проверя долу.

— Не отивай там. Знам, че ме мислиш за луда. Според теб е било мишка или плъх, но…

— Точно така.

Той щракна осветлението и заслиза по стълбите.

Пеги сграбчи връзката ключове. Стискаше я здраво докато слушаше стъпките на Рон по дървеното стълбище. Бавно, тихо тя събра краката си и се изправи на колене.

Стъпките от слизането на Рон секнаха.

— Рон? — провикна се тя.

Той не отговори.

Пеги се надигна. Пропълзя до отворената врата и погледна надолу. В мазето имаше светлина, но тя виждаше съвсем малко около основата на стълбището. Рон не беше там.

— Добре ли си?

— Да, да.

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Защо не се качиш вече?

— Ей сега. Не съм слизал тук. То е… МАМКА МУ!

Внезапното извикване стресна Пеги и спря дъха й. Тя надникна стреснато надолу. Мина й мисълта, че ако се наложи да бяга, няма да може.

Опита се да му извика. Гласът й сякаш бе застинал.

Господи! О, Господи! Какво беше станало с него?

— Проклето нещо — изпуфтя Рон.

Тя почувства облекчение, но не бе достатъчно. Все още не можеше да говори. Опита се да си поеме дъх.

Рон се появи до стълбището. Той й се усмихна, а и изглеждаше много доволен.

— Трябваше да го видиш. Изскочи отнякъде и се насочи право срещу мен — говореше той и изкачваше стълбите. — Най-големият проклет плъх, който съм виждал. Разбира се, трябва да призная, че досега никога не съм виждал плъх.

Пеги отстъпи назад, по-далеч от вратата. Ръката й беше върху гърдите.

Спря, когато дупето й опря барплота. С ръце се опита да се надигне.

Рон стигна горния край на стълбището. Намръщи се:

— Добре ли си?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ужасно ме изплаши… Да викаш така.

— Извинявай. Но онова нещо доста ме стресна.

— Плъхът?

— Плъхът! Не ти ли казах, не няма от какво да се боиш?

Рон се усмихна и вдигна пушката.

— Хей, не си играй с…

Джейк Кори вървеше по асфалта (беше се отказал от наблюдението си и бе решил да стигне до колата си по царския път, а не през полето), когато чу изстрел.

Обърна се и хукна.

Господи!

Знаех си!

Господи! Не биваше да им позволявам да останат. Знаех си. Знаех си, че греша. Знаех, че той е там. Трябваше да ги принудя да си тръгнат. Проклети идиоти. Предупредих ги. Какво още можех да направя? Още много можех да направя, за да ги накарам да се махнат. Те много добре разбираха какво правят. Въобразяваха си, че на тях няма да им се случи. Или все пак Рон е успял да застреля кучия му син, а не — обратното! Надявай се. На бас се хващам, че единият е мъртъв, а нищо чудно — и другият, ако не тичам по-бързо!

Ресторантът беше пред него — изцяло в зрителното му поле, — докато тичаше натам.

Покрай колата.

Нагоре по стъпалата. Взимаше ги по три наведнъж, докато отваряше кобура и изтегляше револвера калибър 38. Рамото му опря вратата.

Дървото се разцепи. Разхвърчаха се трески и вратата се отвори.

Никой.

Продължи все така тичешком към люлеещите се врати.

Нахълта през тях в кухнята и зае положение за стрелба.

Не стреля.

Не знаеше какво вижда.

Жената с червените шорти лежеше на пода с лице нагоре. С лице? Тя нямаше лице! Може би само брадичка.

Рон бе наведен над нея с глава, заровена в корема й.

В кухнята нямаше никой друг.

Вратата към мазето зееше.

— Рон? Рон, накъде отиде той?

Рон вдигна глава. Кървящо парче от плътта на жена му висеше от здраво стиснатите зъби. Той се понадигна. Вторачи се в Джейк. Очите му бяха спокойни. Продължи бавно да дъвче. След това посегна към пушката.

Куршумите на Джейк Кори го размазаха.

Пета глава