— Не се тревожи. Ще се държа като истински джентълмен — той й се усмихна. Крайчетата на устните му трепнаха. — Никакво галене и пипане повече, освен ако ти не го започнеш. Схващам бавно, но най-после разбрах за какво става дума. Поставих нашата връзка на прекалено много изпитания дотук. И ето, ти си напълно убедена, че съм някакъв сексуален маниак. Е, не съм. Ще се увериш. Отсега нататък няма да ти посягам. Гледай на мен като на евнух.
Прекалено късно е за това, помисли си Алисън.
— Почти те загубих снощи. Грубиянското ми поведение… след това — премеждието ти. Осъзнах колко много означаваш за мен и какво ще бъде, ако повече не те виждам. Толкова много те обичам, Алисън. Повече никога няма да правя неща, които ще те накарат да се усъмниш в мен.
— Ще видим как ще мине сегашната среща — отвърна тя.
— Тя е като изпит. Винаги съм си взимал изпитите блестящо.
Алисън се облегна на седалката. Вярваше му. Обядът щеше да мине без засечки. Днес той щеше да направи жертвата, защото знае, че е последният му шанс. Бъди добро момче и бъдещето ще ти предостави доста възможности да наваксаш. Така смята той.
Не е в състояние да чете мисли. Не може да знае, че колкото и благородно да се държи днес, всичко е свършено.
Докато разбере, цялата история ще е приключила.
Той сви по Латам роуд.
— Къде отиваме? — попита Алисън.
— Малко извън града. Ще си направим пикник, нали така. Както някога. Но без обичайните ни игрички.
— Какво ще поръчате? — посрещна го барманът.
— Звънях преди малко и търсех Алисън Сандърс — отвърна Джейк.
— Да, вярно. Но не беше тук.
— Познавате ли я?
— Не по име. Може би, ако я видя…
Джейк поклати глава и се накани да тръгва.
— Алисън Сандърс ли казахте?
Джейк се обърна и видя слаб млад мъж, седнал с мартини в ръка на високото бар столче до него. Изглеждаше малко възрастен, за да е студент.
— Познавате ли я? — не се стърпя Джейк.
— Запознахме се преди няколко вечери. Вие приятел ли сте й?
Джейк показа значката си и каза:
— Освен това съм й и приятел. Трябва бързо да я намеря. Каза, че ще дойде тук днес.
— Беше тук. Около един и половина или два без четвърт. Аз точно идвах. Всъщност таях надеждата, че ще я видя — той сви рамене. — Беше с някакъв тип. Успях само да зърна как влиза в колата му.
— Познавате ли го?
— Не се загледах в шофьора.
— Успяхте ли да откъснете очи от Алисън, поне колкото да забележите каква беше колата? — попита Джейк като не направи усилие да прикрие раздразнението си.
— Тъмносиня с четири врати. Не си падам особено по колите. Но знам, че не беше малка. Беше някак четвъртита и приличаше по линия на Мерцедес. Не беше Мерцедес, разбира се.
— Да сте забелязали номера й?
— Не. Нищо подозрително не ставаше, така че — за какво да гледам номера.
— Видяхте ли колата да тръгва? — не спираше Джейк.
— Беше все още до бордюра, когато влязох тук.
— И това е станало около един и четиридесет и пет?
— Горе-долу.
Джейк погледна часовника. Два и десет.
Хукна навън, присви очи, когато навън го блъсна силната дневна светлина, и се отправи към улицата. Огледа в двете посоки. Не видя никаква синя кола.
Облегна се на някакво дърво.
Двадесет шибани минути.
Само да беше избързал малко.
Простена и удари с юмрук по дънера.
Евън намали скоростта. Когато се канеше да завие, Алисън зърна табелка от другата страна на тесния път.
Ресторант „Оукуд“.
Той ме води в „Оукуд“.
Алисън усети, че ще припадне. Започна да потъва и потъва в някаква дълбока бездна.
Ето, случи се, мина й през ума. О, Господи, случи се. Съществото преследва мен.
Справих се с Роланд. Ще се справя и с Евън.
Господи, ще умра.
Евън може случайно да е избрал това място. Просто да е свърнал по първия страничен път, който му се е сторил интересен.
— Я виж! — възкликна той. — Ресторант.
Алисън кимна.
— Май сме единствените гости.
— Затворен е — посочи Алисън. Гласът й бе сведен до шепот. — Това е мястото, където онези хора бяха убити.
— Така ли? — гласът му звучеше изненадан. — Е, тогава никой няма да има нищо против, ако използваме паркинга.
Той сви към предната част на ресторанта.
Алисън вдигна пакетите от скута си. Наведе се напред и ги постави на земята между краката си.
Евън спря колата на не повече от метър от верандата.
— Значи тук са се разиграли събитията — повтори той. — Дали не можем да влезем. Ще е вълнуващо, не смяташ ли? Да поразгледаме.
— Не може ли, след като хапнем?
Тя се обърна към него. Вгледа се в напрегнатите му, кървясали очи.
— Какво ти става? — попита той.
— Държах се така гадно с теб, Евън. Толкова глупаво. Като не исках… Сега всичко ми се струва безсмислено и дребнаво. Искам да кажа, за малко да умра снощи. Такива неща карат човек… Премислих кое наистина е важно, и кое — не. Единствено има значение да си с някого. Да обичаш някого. Тогава, защо накарах и двамата да минем през… такива лайнарски неща? Ще ми простиш ли?
Тя сложи ръка на рамото му.
— Майтап ли си правиш? — пророни той и нервно се засмя. — Това част от изпита ли е или…
— Забрави онези глупости. Няма никакъв изпит. Искам да е така, както някога беше между нас двамата.
— Наистина ли? Наистина?