Плът

Метна влажния пешкир на пръта и излезе от банята. Въздухът в коридора беше хладен. Прозорецът в стаята на Джейк беше отворен. Нахлуваше приятен ветрец.

Отиде до вградения гардероб, извади карирана риза и я нахлузи. Закопчана, тя приличаше на рокля. Да, бе къса, свободно падаща рокля, но трябваше да се задоволи и с нея. Нави ръкавите. След това намери колан и го препаса през кръста.

От вътрешната страна на гардероба на Джейк имаше голямо огледало.

Ризата не приличаше много на рокля. Изглеждаше като мъжка риза. Придърпа я и понареди гънките така, че да падат по-равномерно.

Върна се в банята и изми зъбите си като сложи пастата на Джейк върху палеца.

Най-накрая отиде в кухнята. На стената до телефона имаше тефтер и химикалка. Откъсна един лист и го отнесе до масата.

— Ето го — отсече Сам.

Сърцето на Джейк заби лудо.

— Сигурна ли си?

— Добре ги видях и двамата. Нямам никакво съмнение. Точно този помагаше на Роланд да влезе в колата.

Тя плъзна пръст по страницата със снимките и спря под името.

— Евън Форбс.

Изхвърленото гадже на Алисън. Мъжът от фотографиите на таблото й за съобщения.

Няма защо да се безпокоиш, уверяваше се Джейк. Те са се разделили.

Но тя бе споменала, че трябва да му се обади. Да му каже, че е жива и здрава.

Ами ако спомене къде е?

— Трябва да използвам телефона ви.

— Заповядайте.

Джейк набра собствения си номер. Чуваше как се звъни.

Хайде, вдигни го. Хайде Алисън. Отговори на проклетия телефон!

Чу го как звъни петнадесет пъти, преди да затвори.

— Имате ли телефонен указател?

Сам бързо излезе от стаята. Също така бързо се върна и връчи дебелата книга на Джейк.

Той запрелиства страниците. Името на Форбс фигурираше. Джейк разпозна адреса. Бе жилищната сграда, пред която снощи откри паркираната кола на Роланд. Вече бе обходил кооперацията и бе звънял по звънците.

— Благодаря ти, Сам.

И хукна.

Изрита вратата. Тя изпука и се отбори.

Върху килима в краката му имаше ивица засъхнала кръв.

Тридесет и пета глава

Алисън прекоси г-образния паркинг пред бара на Уоли като се озърташе за колата на Евън. Нямаше я. Не беше паркирана и на улицата.

Беше напуснала къщата в един часа, за да разполага с половин час, през който да стигне до бара. Макар да не носеше часовник, прецени, че не е вървяла повече от петнадесет-двадесет минути и че е подранила.

За да остане колкото се може по-незабелязана, тя излезе от паркинга и се отправи към бряста в една от страничните улички. Тревата беше мека и хладна под босите й крака. Усещането от сянката на дървото беше прекрасно. Облегна се на дънера и си пое дълбоко въздух. Трепереше доста.

Виждаше как краката й треперят. Те бяха пред нея — с плътно прилепнали колене, за да я придържат към дървото. Бедрата й бяха плътно едно до друго. От ръба на ризата до коленете мускулите й потръпваха. Докато наблюдаваше треперенето, част от задната страна на ризата бе повдигната от повей на вятъра. Придърпа я надолу и задържа една от предниците, за да не се вдигне. През плата ръцете й усещаха тръпките, които преминаваха през тялото й.

Просто се успокой, повтаряше си тя. Няма причина да си толкова нервна. Ще си поговоря с Евън. Това е. Не е като да отивам на зъболекар и да ми вадят зъб без упойка.

Евън може вече да е вътре. Може и той да е дошъл пеша. Мога да стоя тук цял час и да се притеснявам, докато той е вътре и пие, защото мисли, че съм му вързала тенекия.

Да, ама аз няма да вляза. Достатъчно лошо беше, че се наложи да стигна дотук облечена — по-скоро разсъблечена — по този начин. Слава Богу, че поне не налетях на познати.

Но дори в този час барът на Уоли вероятно бе претъпкан със студенти и нямаше начин Алисън да не познава мнозина от тях.

Сякаш да докаже верността на съжденията й, едно комби намали при входа на паркинга и се приготви да завие. Зърна Тери Уедърс на мястото до шофьора. За щастие той гледаше в другата посока. Алисън бързо се дръпна встрани и застана зад дървото.

Трябваше да остана в дома на Джейк. Това трябваше да направя.

Чу как колата мина по чакъла и спря. Вратите се отвориха шумно. Чу отдалечаващите се стъпки, след това — шума от друга приближаваща се кола. Рязко изви глава наляво. По улицата се задаваше синята Гранада на Евън.

Сви към бордюра пред нея и спря. Като се наведе през седалката, Евън отвори вратата.

— Подранила си — отбеляза той.

Като държеше с две ръце долния край на ризата, тя се качи в колата. Тапицерията на колата пареше голото й дупе. Надигна се и втъкна ризата под седалището си. Избягваше да погледне Евън.

— С какво си се облякла?

— С единственото, което успях да намеря.

— Какво е това? Мъжка риза?

Тя се обърна към Евън. Косата му беше сресана. Беше облечен заради жегата с шарена риза, къси бели панталони и сандали. Изглеждаше чудесно, като се изключи пожълтялата му кожа и кървясалите очи. Очите му блестяха трескаво. На Алисън не й хареса начина, по който се взряха над очилата и я изучаваха.

— Какво? Ще ме снимаш ли?

— Бих пийнал нещо — промърмори той.

— Нека останем тук. Наистина не ми се влиза вътре. Ще е шумно и…

— Не си ли гладна?