Плът

— Не се надигай! — заповяда Алисън като едва дишаше. Вдигна чука над главата му. — Не мърдай или ще размажа проклетия ти череп.

Взря се в подутината, която вървеше през корема към гърба му. Кожата по гръбнака, чак до врата, бе надигната с най-малко два-три сантиметра.

Съществото е, помисли си Алисън.

Сети се за предупрежденията на Джейк.

Ако Евън умре, то ще излезе.

И ще тръгне към мен.

Е, той не е мъртъв още.

Отвертката се строполи на пода. Той се опита да я хване, но пръстите му трепнаха и тя се изтъркаля.

Алисън се изправи на крака. Трепереше. Коленете й всеки момент щяха да се подгънат. Тръгна да пада и със залитащи крачки успя да се насочи към стълбата, пусна чука и се задържа за едно от стъпалата.

Евън продължаваше да се гърчи на пода, но вече не толкова силно.

Ще трябва да заобиколи тялото му, за да стигне до входната врата. Той вече не бе в състояние да я спре. Пусна се от стълбата, направи една-единствена крачка и замръзна на място, защото от врата на Евън бликна кръв.

Съществото се подаде от окървавения отвор и изпълзя от Евън. Плъзна се по ключицата му, стигна до пода и се отправи към краката на Алисън.

Тя отстъпи назад. Удари се в бояджийската стълба. Покачи се на първото стъпало. Хвана се за страничните пръчки с две ръце и продължи да се катери. Стълбата се заклати. Беше преминала само две стъпала, когато съществото стигна до подножието на стълбата. Вторачена в чудовището, тя изкачи още едно стъпало и остана там. Едва дишаше.

Съществото бавно се сви на кълбо.

Приличаше на змия, но със слизестата си вълнообразна кожа повече й напомняше на половинметрово черво. Където нямаше кръв от Евън, то бе жълтеникаво и набраздено с вени. Единият край на съществото се надигна от средата на кълбото — не приличаше на глава, а по-скоро на отвор. Градински маркуч със зъби. Отворът се затвори и Алисън видя безжизнени очни сфери.

Очите сякаш се взираха в нея и като че ли я желаеха.

Кожата на Алисън настръхна. Тя се поогледа. Разтворената риза висеше на едното й рамо. Никога не се бе чувствала така гола, изложена на показ, уязвима. Копнееше да може да закопчае ризата и до постави ръце между краката си, но стоеше без да помръдва, хваната за парапета на стълбата.

Съществото се протегна напред, размота се и половината от дължината му докосна най-долното стъпало на стълбата. Долният му край го изтласка. След миг цялото чудовище бе върху алуминиевото стъпало.

Изхленчвайки, Алисън пристъпи нагоре.

Колата на Джейк подскочи върху пътя и в следващия миг пред него бе паркингът на ресторанта „Оукуд“. До входната врата имаше паркирана синя кола.

Дано съм навреме! Моля те!

Колата му летеше и се спускаше по лекото нанадолнище към ресторанта.

Дано съм навреме, крещеше съзнанието му. Моля те!

Толкова време му бе отнело! Беше шофирал, колкото се може по-бързо. Пресече кръстовища на червено, префуча покрай знаци „Стоп“ и на два пъти едва успя да избегне катастрофа. И въпреки това бе му трябваше толкова много време!

Пет минути? Не. По-скоро — десет.

О, Господи, моля те! Дано всичко да е наред с нея.

Съществото продължаваше да се изкачва. То идваше.

Алисън се покатери на следващото стъпало, но и то направи същото. И като че ли успяваше с по-голяма лекота да преодолява всяко следващо стъпало.

Алисън бе съвсем близо до площадката на върха на стълбата, стискаше парапета и се взираше между коленете си.

Плачеше. През сълзите й съществото приличаше на злокобно жълтеникаво петно.

То тупна върху следващото стъпало.

Отчаяна, Алисън внимателно пусна парапета и се изправи. Катереше се заднешком като пазеше равновесие с ръце. Едно стъпало, после — още едно. И тогава стъпи на върха на стълбата. Залюля се. Когато люлеенето спря, тя разтвори крака и леко сви колене, за да запази равновесие.

Наведе се и се загледа как съществото се изкачва на стъпалото, където само преди секунди бяха краката й. Още едно и щеше да е на предпоследното стъпало. След това…

Алисън чу шум от двигател на кола.

Кола! Тя идваше насам! Дано!

Някак Джейк се бе досетил… Господи! Дано е Джейк! Ще нахлуе точно навреме и ще свети маслото на гадината.

Изсвириха спирачки.

Ъгълът на стената й пречеше да вижда входната врата.

— ПОМОЩ! — изпищя тя.

След това погледна надолу.

Съществото вече бе на следващото стъпало. Отворът, който можеше да се нарече уста, се затвори и сивкавите му флегматични очи сякаш се взираха между краката й, докато главата му се надигаше.

Алисън скочи.

Ритна с все сила с десния си крак, оттласна се с левия като се надяваше да събори стълбата, и падна. Имаше чувството, че дълго време се спуска надолу. Летеше към тялото на Евън.

Краката й докоснаха пода. Коленете й се свиха. Залитна напред, размаха ръце и падна върху тялото на Евън. Лявата й ръка се плъзна върху кръвта. В момента, в който се просна върху него, нещо тупна на гърба й.

Нещо дълго и гърчещо се.

Хуквайки по стъпалата към верандата, Джейк чу неистов писък.

Отвори вратата с трясък.