Отмъстена любов

Елена замига бързо и отговори със задавен глас:

- Това, че си горд, значи всичко за мен.

Той се протегна и стисна ръката й.

- Върви, дъще моя. Върви на тази твоя работа и се прибери у дома, за да ми разкажеш как е минала нощта ти.

О... Боже.

Същото й беше казвал едно време, когато още учеше в частното училище и майка й беше жива, а семейството им имаше тежест и принадлежеше на глимерата.

Макар да беше наясно, че докато се върне, той най-вероятно нямаше да си спомня, че й е отправил любимата си молба от едно време, тя се усмихна, поглъщайки вкусните трохи от миналото си.

- Както винаги, татко мой. Както винаги.

Тя напусна стаята под звука от шумоляща хартя и потраква-нето на перото в кристалната мастилница.

Озовала се горе, тя изми чашата, избърса я и я прибра в шкафа, а после се убеди, че всичко в хладилника е на мястото си. Когато получи съобщение от Лузи, че е на път, тя излезе, заключи вратата и се дематериализира в клиниката.

Когато пристигна на работно си място, почувства огромно облекчение, че е като всички останали - пристига навреме, прибира вещите в шкафчето си и бъбри с колегите за незначителни неща преди началото на смяната.

Само дето докато си сипваше кафе, Катя се приближи до нея със сияеща усмивка.

- Е... Как беше снощи? Хайде, разказвай.

Елена допълни чашата си с кафе и прикри гримасата си зад голяма глътка, която опари езика й.

- Мисля, че „Не се появи" обяснява всичко.

- Не се появи?

- Да, точно така.

Катя поклати глава.

- По дяволите.

- Не, всичко е наред. Наистина. И бездруго нямах кой знае какви очаквания. - Да, с изключение на фантазии за бъдещето, включващи хелрен, собствено семейство, нещо, за което да си струва да се живее. Нищо кой знае какво. - Всичко е наред.

- Снощи си мислех нещо. Имам братовчед, който...

- Благодаря, но не. При състоянието на баща ми не е редно да излизам на срещи. - Елена се намръщи при спомена колко бързо се беше съгласил Рив с нея. Въпреки че не можеше да отрече джентълменското му поведение, малко се ядосваше.

- Грижите за баща ти не означават...

- Хей, защо не отида да поема рецепцията, докато персоналът се сменя?

Катя млъкна, но светлите й очи казваха много, което можеше да бъде обобщено в едно изречение: „Кога ще се пробуди това момиче?".

- Отивам още сега - заяви Елена и обърна гръб.

- Няма да продължи завинаги.

- Разбира се, че не. По-голямата част от нашата смяна вече е тук.

Катя поклати глава.

- Нямах предвид това и ти го знаеш. Животът не продължава безкрайно. Баща ти страда от сериозно психично заболяване и ти си много добра с него, но той може да остане така цял век.

- В такъв случай пак ще имам на разположение около седемстотин години. Ще бъда отпред. Извини ме.

Озовала се на рецепцията, Елена се настани зад компютъра и въведе паролата си. В чакалнята нямаше никой, защото слънцето едва беше залязло, но пациентите щяха да започнат да прииждат всеки момент и тя ги чакаше с нетърпение, за да я разсеят от мислите й.

Прегледа графика на Хавърс и не откри нищо необичайно. Прегледи. Процедури. Следоперативно наблюдение.

Външният звънец се обади и тя погледна към монитора. Отвън стоеше мъж, сгушен в палтото си, за да се предпази от студения вятър.

Елена натисна бутона на интеркома и каза:

- Добър вечер, с какво мога да ви помогна?

Лицето, насочило се към камерата, й беше познато. От преди три нощи. Братовчедът на Стефан.

- Аликс? - заговори тя. - Елена е. Как...

- Тук съм да проверя дали той не е бил докаран.

-Той?

- Стефан.

- Не мисля, но ще проверя, докато ти слезеш. - Елена отключи и влезе във файла със списъка на постъпилите пациенти. Провери имената едно по едно, докато отключваше отделните врати за Аликс.

Стефан не се споменаваше никъде.

В мига, в който Аликс влезе в чакалнята, кръвта замръзна във вените й при вида на лицето му.

Зловещите тъмни кръгове под сивите му очи говореха за нещо повече от недостиг на сън.

- Стефан не се прибра снощи - заяви той.

Рив ненавиждаше декември и то не само заради студа в щата Ню Йорк, който беше достатъчен да го накара да стане пиротехник, само и само да се стопли.

Нощта през декември настъпваше рано. Мързеливото слънце се отказваше от усилията си около четири и половина следобед, а това означаваше, че кошмарната среща на Рив в първия вторник от месеца започваше по-рано.

Беше едва десет часът, когато влезе в щатския парк „Блак снейк" след двучасово шофиране на север от Колдуел. Трез, който винаги се дематериализираше, без съмнение вече беше заел позицията си в близост до бунгалото, невидим и готов да действа в ролята си на гард.

А също и като свидетел.

Фактът, че някой, който можеше да бъде наречен негов най-добър приятел, трябваше да наблюдава всичко това, беше част от мъчението и добавяше към цялата гадост допълнителна доза унижение. Бедата беше, че когато свършеха, Рив имаше нужда от помощ, за да се прибере у дома, а Трез го биваше в тези неща.