Отмъстена любов

Но после покрай него бяха минали двама лесъри. Убийците препускаха в ръмящия дъжд, като че гонени от някого, но след тях не се появи никой. Изчака, убеден, че ще види някого от братята. Не дотича никой.

Нямаше никаква логика. Ако някой от убийците бе ударен от кола в присъствието на приятелчетата си, те не биха напуснали мястото. Щяха да убият шофьора и минувачите, после да натоварят своя в багажника и да си тръгнат. Последното нещо, което лесърите желаеха, беше черната им кръв да се стича по улиците.

Може би все пак ставаше дума просто за съвпадение. Някой пешеходец или човек с колело. Или пък две коли.

Той, обаче, беше чул изсвирването само на едни спирачки. А и нищо от това не можеше да обясни двойката безцветни убийци, които го бяха отминали, като че бяха подпалвачи, бягащи от пожар, предизвикан от тях самите.

Тор се втурна към „Трейд" и когато зави, забеляза как човек с шапка и шлифер коленичи над свито тяло с два пъти по-големи размери от неговите. Жена му, облечена в пищна пола с подаващи се дантели от фустата, каквито бяха на мода през петдесетте, стоеше пред фаровете и се свиваше в коженото си палто.

Лъскавата й червена пола беше с цвета на кръвта, стичаща се по улицата, но по миризмата той усети, че тя не е човешка. Беше на вампир. И лежащият там имаше дълга тъмна коса...

Жената надигна писклив глас.

- Трябва да го откараме в болница...

Тор пристъпи и я прекъсна.

- Той е мой.

Мъжът погледна нагоре към него.

- Приятелят ви... Не го видях... Облечен е в черно. Появи се изневиделица...

- Аз ще се погрижа за него. - В този момент Тор беше престанал да дава обяснения и ги беше докарал в състояние на сту-пор. Набързо ги отпрати обратно в колата им и със силата на съзнанието си ги накара да потеглят, убедени, че са блъснали кофа за боклук. Реши, че дъждът ще се погрижи за кръвта по предницата на колата им, а с вдлъбнатината в бронята можеха да се справят и сами.

Сърцето на Тор блъскаше като лудо, когато се наведе над тялото на наследника на трона на вампирите. Кръвта беше навсякъде, лееше се обилно от разцепената глава на Рот, така че Тор свали якето си и откъсна със зъби парче кожа от ръкава. Стегна колкото можа импровизираната превръзка около слепоочията, после махна на минаващ камион, насочи пистолет срещу шофьора и уреди откарването им до района на клиниката на Хавърс.

Двамата с Рот бяха пътували в каросерията, обливани от студения дъжд и той през цялото време бе притискал раната на Рот. Късен ноемврийски дъжд или може би дори декемврийски. Добре че не беше лято. Без съмнение студът беше успокоил пулса на Рот и беше понижил кръвното му налягане.

На няколкостотин метра от местонахождението на Хавърс в скъпата част на Колдуел Тор беше наредил на човека да спре и беше промил съзнанието му.

Няколкото минути път до клиниката се бяха оказали най-дългите в живота на Тор, но беше успял да отнесе Рот и Хавърс беше затворил раната, която се оказа прерязана артерия в слепоочието.

На следващия ден нещата бяха на кантар. Макар Мариса да беше там, за да храни Рот, кралят беше загубил много кръв и не се възстановяваше според очакваното, а Тор беше останал на стол до леглото му през цялото време. Докато Рот лежеше неподвижно, Тор беше имал чувството, че докато единственият имащ право да седне на трона се намираше в безсъзнание и само на крачка от вегетативно съществуване, цялата раса се лута между живота и смъртта.

Господарят беше изваден от строя и поданиците му бяха като покосени. Лекарят и сестрите. Другите пациенти, спиращи да се помолят за краля, който нямаше да бъде коронясан. Братята, които се редуваха да звънят на всеки петнайсет минути.

Общото усещане беше, че без Рот няма надежда. Няма бъдеще. Няма шанс за тях.

Рот, обаче, беше оцелял, събуждайки се с мърморене, което те кара да въздъхнеш облекчено... защото ако един пациент има енергията да бъде толкова капризен, ще прескочи трапа.

При следващия залез, след като беше прекарал в безсъзнание двайсет и четири часа и беше уплашил всички до смърт, Рот откачи системата си, облече се и си тръгна.

Без да обели дума на когото и да било.

Тор беше очаквал... нещо. Не благодарност, но признание или... поне нещо.

Рот и сега беше грубиян, но по онова време? Беше си на-право жива отрова. Но пък... да не каже нищо? След като му бе спасил живота?

Донякъде му напомняше за начина, по който той се отнасяше към Джон. И към братята.

Тор уви кърпата около кръста си и се замисли за поуката от спомена. Рот се биеше навън сам. Това, че през далечната петдесет и осма година се беше озовал на вярното място във верния момент и беше открил краля, преди да е станало твърде късно, беше въпрос на чист късмет.

- Време е да се пробудиш - заяви Ласитър.

17.