Отмъстена любов

С ПАДАНЕТО НА НОЩТА ЕЛЕНА СЕ МОЛЕШЕ ДА НЕ ЗАКЪСНЕЕ отново за работа. Часовникът тиктакаше, а тя чакаше в кухнята на горния етаж с приготвения сок и натрошените таблетки. Беше се отнесла към почистването изключително педантично. Беше прибрала лъжичката на мястото й. Беше проверила плотовете два пъти. И дори се беше убедила, че всичко в дневната е на мястото си.

- Татко? - извика надолу по стълбите.

Докато се ослушваше за шум от тътрене и промърморване на думи, лишени от смисъл, тя се замисли за странния си сън от изминалия ден. Беше си представила Рив в сумрачна далечина с ръце, отпуснати от двете му страни. Прекрасното му голо тяло беше осветено като за изложба, стегнатите мускули бяха впечат-ляваши, а кожата му имаше топъл златист оттенък. Главата му беше наведена под ъгъл със затворени очи, сякаш беше заспал.

Запленена, привлечена, тя тръгна по хладния каменен под, като повтаряше името му отново и отново.

Той не отговаряше. Не повдигна глава. Не отвори очи.

Изпълни я страх и сграбчи сърцето й в хватката си. Тя се втурна към него, но той оставаше все така далечен, неосъществима цел, недостъпно местонахождение.

Беше се събудила обляна в сълзи и с треперещо тяло. Докато шокът от преживяното отшумяваше, значението на съня й беше повече от ясно, нямаше нужда подсъзнанието да й казва нещо, което вече й бе известно.

Изтръгвайки се от мисълта за случилото се, тя отново извика надолу по стълбите.

- Татко?

Когато не получи отговор, Елена взе чашата на баща си и слезе в мазето. Движеше се бавно, макар причината да не беше в тревогата й, че ще разсипе кървавочервения сок върху бялата си униформа. От време на време баща й не успяваше да стане сам и на нея й се налагаше да слезе до долу, като всеки път пристъпваше по стъпалата питайки се дали най-накрая не се е случило, дали баща й не е бил призован в Небитието.

Не беше готова да го изгуби. Още не, без значение колко й беше трудно.

Подаде глава през вратата и го завари да седи пред ръчно изработеното си бюро, заобиколен от разбъркани листове хартия и незапалени свещи.

Благодаря ти, Скрайб Върджин.

Докато очите й се настройваха към сумрака, тя се зачуди доколко липсата на светлина можеше да увреди зрението на баща й, но свещите щяха да си останат все така незапалени, защото в къщата нямаше кибрит или запалка. Последния път, когато той беше държал кибрит в ръцете си, все още живееха в старата им къща и той я бе подпалил, защото така му бяха наредили гласовете.

Това се беше случило преди две години и стана причина да започне да взима лекарства.

- Татко?

Той изглеждаше изненадан, когато вдигна поглед от хаоса около себе си.

—Дъще моя, как си тази нощ?

Все същият въпрос и тя винаги му даваше един и същ отговор на Древния език.

-Добре, татко мой. А ти?

- Както винаги, да те видя е радост за очите ми. Жената доген е приготвила сока ми? Колко мило от нейна страна. -Баща й пое чашата. - Накъде си се запътила?

Което неизменно водеше до тяхното вербално па-де-дьо заради факта, че той не одобряваше тя да работи. Тя му обясняваше, че това я прави щастлива, а той вдигаше рамене и казваше, че не разбира младото поколение.

- Наистина трябва да тръгвам - рече тя. - Но Лузи ще е тук до минути.

- Да, добре, добре. В действителност съм зает с книгата си, но ще й обърна известно внимание. Работата ми, обаче, ме зове. - Той махна с ръка към хаоса наоколо, който съответстваше на този в мозъка му, а елегантният му жест изобщо не пасваше на смачканите, окъсани листове, изписани с пълни безсмислици. - Това тук има нужда от внимание.

- Разбира се, татко.

Той допи сока си и когато тя отиде да вземе празната чаша, той се намръщи.

- Прислужницата ще свърши това.

- Бих искала да й помогна. Тя има много задължения - Не беше ли самата истина? Догенът трябваше да следва правилата, свързани с различните предмети и мястото им на съхранение, също така да пазарува, да печели пари, да плаща сметки и да се грижи за него. Догенът беше уморена. Беше на края на силите си.

Но чашата трябваше задължително да бъде отнесена в кухнята.

- Татко, моля те пусни чашата, за да я отнеса горе. Прислужницата се притеснява да те безпокои и искам да й спестя грижите.

За миг я погледна като едно време.

- Сърцето ти е красиво и щедро. Гордея се да те наричам своя дъщеря.