Отмъстена любов

Но не можеше. Погледна към нея и започна да гали бедрата и корема й. Тя започна да се извива, а той облиза шията й и отърка кучешките си зъби във вената й. Не можеше да дочака да се нахрани. По някаква причина жадуваше за кръв. Може би се беше бил много.

Тя зарови пръсти в косата му.

- Пий от вената ми...

- Още не. - Сладостта от очакването щеше да го направи още по-хубаво. Колкото повече му се искаше, толкова по-опи-яняваща беше кръвта.

Премести се нагоре към устата й и я целуна още по-страстно от преди, езикът му проникна навътре, докато търкаше члена си в бедрото й като обещание за друга още по-дълбока инвазия. Тя беше истински възбудена и ароматът й се носеше наоколо, примесен с този на чаршафите, и караше кучешките му зъби да се удължават, а членът му да потръпва.

Неговата шелан беше единствената жена, която познаваше. И двамата бяха девствени в първата им нощ, когато се обвързаха и той никога не беше пожелавал друга.

- Тор...

Боже, обичаше плътния й тембър. Обожаваше всичко у нея. Бяха обещани един на друг още преди раждането им и когато се срещнаха, се влюбиха от пръв поглед. Съдбата се беше оказала толкова благосклонна към тях.

Той плъзна ръка към талията й и тогава...

Спря, осъзнал, че нещо не е наред. Нещо...

- Коремът ти... Коремът ти е плосък.

- Тор...

- Къде е бебето? - Той се отдръпна, изпаднал в паника. - Ти беше бременна. Къде е бебето? То добре ли е? Какво е станало... Ти добре ли си?

- Тор.

Тя отвори очи, в които се беше вглеждал в продължение на сто години. Тъга, каквато те кара да искаш да не си се раждал, стопи сексуалния копнеж, изписан на красивото й лице.

Тя протегна ръка и я положи на бузата му.

-Тор...

- Какво се е случило?

- Тор...

Влагата в очите й и потрепването на прекрасния й глас го съсичаха на две. И после тя започна да се отдалечава от него, тялото й изчезваше при допира му, червената й коса, изящното й лице, изпълнените с отчаяние очи избледняваха и пред него останаха само възглавниците. Накрая лимоненият мирис на чаршафите и нейният прелестен аромат напуснаха ноздрите му, оставяйки го без нищо.

Тор се изправи в леглото, сълзите бликаха от очите му, а болката в сърцето му беше такава, все едно някой бе впил нокти в гърдите му. Като дишаше на пресекулки той притисна гръдната си кост с ръка и се опита да изкрещи.

От устата му не излезе и звук. Нямаше достатъчно сили.

Строполи се обратно на възглавниците, обърса мокрите си страни с треперещи ръце и се опита да се успокои. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, се намръщи. Сърцето му прескачаше в гърдите и не толкова биеше, а по-скоро пърхаше и без съмнение тъкмо неравните му спазми предизвикваха този мъчителен световъртеж.

Вдигна тениската си и се втренчи в отпуснатите мускули и топящото се тяло. Пожела си организмът му да продължи да губи сили. Пристъпите продължаваха да прииждат с увеличаваща се честота и интензивност и той искаше най-накрая да си свършат работата, та да се събуди мъртъв. Самоубийството не беше решение, ако искаше да отиде в Небитието и да се събере с обичаните от него, но се надяваше, че е позволено да се занемариш до смърт. Което формално погледнато не беше самоубийство, както ако си теглиш куршума, нанижеш примката около врата си или си прережеш вените.

Миризмата на храна, носеща се от коридора, го накара да погледне часовника. Четири следобед. Или беше сутрин? Заради завесите той не виждаше дали капаците са спуснати или не.

Почукването на вратата беше плахо.

Значи, слава богу, не беше Ласитър, който влизаше, когато си пожелае. Явно падналите ангели нямаха кой знае колко добри маниери. Нито ги интересуваше личното пространство, нито пък други бариери от какъвто и да било характер. Очевидно блестящият досадник беше изхвърлен от Рая, защото на Господ компанията му не бе допадала повече, отколкото на Тор.

Тихото почукване се повтори. Тогава сигурно беше Джон.

- Да - каза Тор, като пусна тениската си надолу и се намести на възглавниците. Ръцете му, някога силни като кранове, се моряха под тежестта на съсухрените рамене.

Момчето, което вече не беше момче, влезе с поднос, отрупан с храна и изписан по лицето необоснован оптимизъм.

Тор хвърли поглед към изобилието, което бе поставено на нощното шкафче. Пиле с подправки, ориз с шафран, зелен фасул и пресен хляб.

Със същия успех можеше да бъде мърша, увита в бодлива тел, що се отнасяше до него, но той взе чинията, разгъна салфетката, хвана вилицата и ножа и ги вкара в употреба.

Дъвчене. Дъвчене. Дъвчене. Преглъщане. Отново дъвчене. Преглъщане. Отпиване. Дъвчене. Храненето за него беше също сака механично като дишането. Нещо, което долавяше смътно със съзнанието си, необходимост, а не удоволствие.

Удоволствието беше нещо от миналото... и мъчение в сънищата му. Когато си припомни своята шелан, легнала гола пред него сред ухаещите на лимон чаршафи, бледият й образ запали пламък у него, накара го да се почувства жив, а не само да живее. Вътрешният му огън, обаче, угасна твърде бързо, тъй като нямаше какво да го подхранва.