Отмъстена любов

Тя беше оръжието, прикрепено към показалеца на шефа й. Той дърпаше спусъка, тя стреляше и тялото падаше мъртво и въпреки факта, че нечии съдби биваха променяни завинаги, на следващия ден слънцето пак изгряваше и залязваше и всички други на планетата, в това число и тя, продължаваха напред.

Такива бяха служебните й задължения и като се замислеше за това, тя наполовина вършеше работата си, наполовина изплащаше дълга си към Рив, който правеше много, за да защитава и двама им.

Когато се върнеше тук след падането на нощта, щеше да свърши онова, за което бе дошла и да си тръгне със съвест, непокътната и защитена като банков трезор.

Щеше да влезе, да излезе и повече никога да не помисли за случилото се.

Такъв беше стилът и начинът на живот на наемния убиец.

15.

СЪЮЗНИЦИТЕ СА ТРЕТИЯТ ВАЖЕН ЕЛЕМЕНТ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА. Парите и нужната бройка войници са стратегическият двигател, който ти позволява да се изправиш срещу врага, да го атакуваш и да демонстрираш силата си. Съюзниците са твоето тактическо предимство, техните интереси съвпадат с твоите, макар философиите и крайните ви цели да се различават. Те са също така важни, като първите две условия, ако искаш да победиш, но малко по-трудно се поддават на контрол.

Освен ако знаеш как да преговаряш.

- Движим се от доста време - отбеляза господин Д. иззад волана на мерцедеса, принадлежал на осиновителя на Леш.

- И ще продължим да го правим още дълго. - Леш хвърли поглед към часовника си.

- Не ми казахте къде отиваме.

- He. He съм ти казал.

Леш се загледа навън през прозореца. Дърветата встрани от Нортуей изглеждаха като нарисувани с молив стволове, чиито корони още не са добавени, нищо освен оголени дъбове, извисяващи се кленове и клонести брези. Единствената растителност, по която се виждаше някаква зеленина, беше нискорасли борове, чийто брой се увеличаваше с навлизането им все по навътре в парка Адирондак.

Сиво небе. Сива магистрала. Сиви дървета. Все едно пейзажът на щата Ню Йорк бе пипнал грип. Изглеждаше като болник, който не се е погрижил за пневмонията си навреме.

Имаше две причини, поради които Леш не беше обявил открито накъде се движат той и вторият в командването. Първата беше малодушие, макар да не го признаваше и пред себе си: не беше сигурен дали ще се справи със срещата, която си беше уговорил.

Проблемът бе, че ситуацията с този съюзник беше деликатна и Леш осъзнаваше, че ръчка с тояга в гнездо на стършели дори само като се доближеше до него. Да, налице бе потенциал за велико съюзничество, но ако лоялността беше добро качество у войника, то за съюза тя беше от критично значение, а там, на-където се беше запътил, лоялността беше също така непознато понятие като страха. Това беше причината да не говори. Ако срещата не минеше добре или инстинктите му подскажеха нещо нередно, той нямаше да предприеме нищо, а в такъв случай нямаше нужда господин Д. да знае с кого си имат работа.

Другата причина, поради която Леш стискаше устните си здраво затворени, беше липсата му на увереност, че другата страна ще се появи. А в такъв случай той отново не желаеше да има доказателства за плановете му.

Малка зелена табела встрани от пътя уведомяваше с рефлектиращи бели букви: „ 60 километра до границата на САЩ".

Да, шейсет километра и излизаха от страната... и именно по тази причина колонията на симпатите беше разположена точно тук. Целта беше тези сбъркани отрепки да бъдат отдалечени възможно най-много от общността на цивилните вампири и тази цел беше изпълнена. Още малко по-близо до Канада и щеше да се налага да им казват „разкарайте се и пукнете" на френски.

Леш беше направил връзката благодарение на електронния бележник на баща си, който също като колата се беше оказал много полезен. Като бивш лийдайър на Съвета Ибикс бе имал възможност да се свързва със симпатите, в случай че бъдеше открит някой от тях, укриващ се сред вампирите и се налагаше депортирането му. Разбира се, не можеше да се говори за дипломатически отношения между видовете. Това би било същото като да изложиш на показ гърлото си пред сериен убиец и да му подадеш нож, с който да го пререже.

Имейлът, написан от Леш до краля на симпатите, беше кратък и любезен. И се беше представил е истинската си самоличност, а не като онзи, за когото се беше смятал, докато растеше. Той беше Леш, главата на Обществото на лесърите. Леш, син на Омега. И търсеше съюзник срещу вампирите, които дискри-минираха и отбягваха симпатите.

Със сигурност кралят им искаше да отмъсти за липсата на уважение, която демонстрираха към поданиците му.