Отмъстена любов

- Добре, че не са те убили.

Рот оголи зъби.

- Мислиш, че се бия като госпожичка, защото седя зад това бюро ли?

Фюри надигна глас по телефона.

- Добре, нека всички се успокоим. Вече сме наясно какво става и оттук нататък нещата ще са различни. Никой няма да се бие сам, дори да се наложи да излизаме по трима. Но трябва да знам дали ситуацията ще бъде общоизвестна. Ще обявиш ли решението си на събранието на Съвета вдругиден?

Мамка му, изобщо не очакваше тази среща с нетърпение.

- Мисля засега да си мълчим.

- Да бе - захапа го отново Зи. - Защо да сме откровени?

Рот пренебрегна забележката му.

- Но ще уведомя Ривендж. Знам, че има членове на гли-мерата, които са вкиснати заради нападенията. Ако положението стане нетърпимо, ще може да успокои страстите с тази информация.

- Приключихме ли? - попита Рейдж глухо.

- Да. Това е всичко.

- Тръгвам си.

Холивуд се запъти към изхода, незабавно последван от Зи. Още две жертви на бомбата, пусната от Рот.

- Как го прие Бет? - попита Ви.

- Ти как мислиш? - Рот се изправи на крака и последва примера на другите двама, напускайки помещението.

Беше време да открие доктор Джейн и да бъде зашит, в случай че порязванията му вече не бяха зараснали сами. Трябваше да бъде готов за битка на следващата вечер.

В мразовитата сутрин Хекс се дематериализира през високата стена и се озова сред голите клони на масивно кленово дърво. Пред нея се издигаше имението, разположено в красиво оформената градина като сива перла в своята гравирана кутийка. Около сивата тухлена сграда, кацнала върху ширналата се тревна площ, се издигаха оголени през зимата различни видове дървета.

Слабото декемврийско слънце грееше и придаваше внушаващ респект и изтънчен вид на онова, което през нощта би изглеждало сурово и мрачно.

Почти черните й слънчеви очила бяха компромис, който трябваше да направи заради вампирската си страна, ако излизаше през деня. Зад стъклата им зрението й си оставаше все така остро и тя беше способна да види всеки детектор за движение, всяка охранителна лампа и всеки покрит с капак прозорец.

Влизането щеше да е предизвикателство. Стъклата на прозорците със сигурност бяха армирани, което означаваше, че дематериализирането би било невъзможно дори при вдигнати капаци. А и със симпатската си страна чувстваше, че вътре се помещават много обитатели. В кухнята шеташе прислуга. На горния етаж имаше спящи. А останалите се движеха из сградата. Къщата не беше щастлива. Емоционалният спектър на намиращите се вътре издаваше чувства, наситени с мрак и мъка.

Хекс се дематериализира на покрива на централния корпус и разпръсна наоколо симпатската версия на мис. Тя не я скри напълно, а я превърна в една от останалите сенки, хвърляни от комини и тръби на отоплителната и вентилационната система, което беше достатъчно да премине през детекторите за движение.

Когато се приближи към вентилацинния отвор, тя установи, че е покрит с дебела решетка, заварена към металните стени. С комините положението беше същото. Бяха увенчани с шапки от дебела стомана.

Никаква изненада. Охранителната система наистина си я биваше.

Най-лесно щеше да проникне вътре през нощта, като използваше малък трион на батерия за някой от прозорците. Намиращите се отзад помещения за прислугата биха били добро място за влизане, като се имаше предвид, че персоналът щеше да е по работните си места и тази част на къщата щеше да е относително спокойна.

Влез вътре. Открий мишената. Елиминирай я.

Рив я беше инструктирал да остави тялото на показ, така че нямаше да се притеснява да го крие или унищожава.

Докато се движеше по камъчетата, настлани по покрива, при всяка крачка коланите около бедрата й забиваха шиповете си в мускулите й, а болката изпиваше част от енергията й и осигуряваше нужната й концентрация. Това й помагаше да държи сим-патските си импулси оковани в задния двор на съзнанието си.

Бодливите колани нямаше да са на мястото си, когато отидеше да изпълнява задачата си.

Хекс се спря и погледна към небето. Сухият, режещ вятър обещаваше сняг. При това скоро.

Към Колдуел се задаваше смразяваща зима.

Но тя се беше настанила в сърцето й от векове.

Отново почувства обитателите на къщата отдолу под краката си, четейки емоциите им. Би убила всички до един, ако беше помолена за това. Би ги изклала, без да се замисли или поколебае, както си лежаха в леглата, вършеха задълженията си, похапваха или бяха станали да се изпикаят, преди отново да заспят.

Хаосът и мръсотията, оставащи след смъртта и всичката тази кръв не я тревожеха повече, отколкото оръжието, с което се извършваше убийството, го беше грижа за петната по килима и изцапаните плочки. Червеният цвят беше единственият, който виждаше в работата си, а и след известно време всички изпълнени с ужас очи и изкривени усти, поемащи последна глътка въздух, започват да ти изглеждат еднакво.

В това беше голямата ирония. В живота всеки представляваше красива и уникална снежинка, но когато смъртта те сграбчи в лапите си, се превръщаш в анонимна купчина от кожа, мускули и кости, която неизбежно изгнива.