Отмъстена любов

- Мили... боже. Сигурно ти е трудно. Защото присъства, а в същото време сякаш го няма.

- Да... Усещането е точно такова.

Наподобяваше донякъде начина, по който той преминаваше през живота. Симпатската му страна беше константна друга действителност, която се опитваше да го надвие, докато той полагаше усилия да преживее нощите нормално.

- Ще възразиш ли, ако те попитам - заговори тя внимателно - защо ти е нужен допамин? В медицинския ти картон няма конкретна диагноза.

- Вероятно защото Хавърс ме лекува от цяла вечност.

Елена се засмя неловко.

- Вероятно това е причината.

По дяволите, какво трябваше да й отговори?

Симпатската половина в него каза: „Все едно, просто я излъжи Бедата беше, че от нищото в съзнанието му се беше появил друг глас, непознат и тих, но изключително настоятелен. Тъй като не проумяваше на какво се дължи това, продължи по стандартния си метод.

- Имам паркинсон. Или по-точно вампирския еквивалент.

- О... Съжалявам. Значи за това ти е нужен бастунът.

- Трудно пазя равновесие.

- Допаминът ти действа добре. Почти не трепериш.

Тихият глас в главата му се превърна в странна болка в центъра на гърдите и за един кратък миг той се отказа от преструвките и каза истината:

- Не знам какво бих правил без този медикамент.

- Лекарството на баща ми се оказа истинско чудо.

- Само ти ли се грижиш за него? - Когато тя потвърди, той попита: - Къде са другите от семейството ти?

- Само двамата сме.

- Значи носиш тежко бреме.

- Обичам го. И ако ролите ни бяха разменени, той би направил същото за мен. Така постъпват родителите и децата едни с други.

- Невинаги. Очевидно произхождаш от добро семейство. -Преди да успее да се спре, добави: - Но това е причината да си самотна, нали? Чувстваш вина, ако го оставиш дори за час, но ако постоянно си стоиш вкъщи, не можеш да пренебрегнеш факта, че животът минава покрай теб. В капан си и ти иде да крещиш, но не би променила нищо.

- Трябва да затварям.

Рив стисна здраво очи. Болката в гърдите обхвана цялото му тяло като огън суха трева. Запали лампа с мисъл, защото тъмнината беше прекалено натрапващ се символ на съществуването му.

- Просто... Знам какво е, Елена. Не по същите причини... Но знам какво е да си откъснат от всички. Да наблюдаваш как останалите живеят живота си... По дяволите, както и да е. Надявам се да спиш добре...

- Точно така се чувствам от много време. - Сега гласът й беше топъл и той се зарадва, че е разбрала какво се опитваше да каже, макар да бе проявил красноречие колкото някой месар.

Беше негов ред да се почувства неловко. Не беше свикнал с такива разговори... нито да се чувства по начина, по който се чувстваше.

- Сега ще те оставя да си почиваш. Радвам се, че се обади.

- Знаеш ли... Аз също.

- И още нещо... Елена?

-Да?

- Мисля, че си права. Може би моментът наистина не е подходящ да започваш връзка с някого.

- Наистина ли?

- Да. Приятен ден.

Последва пауза.

- Приятен... ден. Почакай!

- Какво?

- Ръката ти. Какво ще направиш по въпроса?

- Не се тревожи. Ще се оправя. Но ти благодаря за загрижеността. За мен означава много.

Рив затвори пръв и остави телефона върху завивката от норки. Спусна клепачи, но остави осветлението включено. И изобщо не спа.

14.

В ИМЕНИЕТО НА БРАТСТВОТО РОТ СЕ ПРОСТИ С НАДЕЖДАТА, ЧЕ скоро ще се почувства по-добре по отношение на ситуацията с Бет. Мамка му, можеше да прекара целия следващ месец седейки в изящното си кресло, но това само щеше да му докара изтръпване на задника.

А междувременно мъжете в коридора можеха да хванат ръжда от чакане, а и ставаха нетърпеливи.

Отвори двойните врати със силата на волята си и пред погледа му се появиха неговите братя. Докато наблюдаваше през бледосиния кабинет огромните им фигури в коридора, той ги разпознаваше не по лицата или дрехите, а заради кръвната връзка помежду им.

Церемониите в гробницата, които ги бяха свързали в едно цяло, все още си казваха думата, макар да се бяха случили толкова отдавна.

- Какво стоите там? - попита, докато братята се взираха в него. - Не отворих проклетата врата, за да ме наблюдавате като рядко животно в зологическата градина.

Братята пристъпиха вътре с масивните си ботуши с изключение на Рейдж, който носеше джапанки, нещо типично за него, докато си беше у дома, независимо от сезона. Всеки от воините зае обичайното си място в помещението. Зи застана до камината, Ви и Бъч се настаниха върху подсиленото неотдавна канапе, чиито крака бяха тънки като моливи. Рейдж се доближи до бюрото, пошляпвайки с джапанките си и натисна един бутон на телефона, за да включи високоговорителя, а после набра номера на Фюри.

Никой не каза нищо за разпилените по пода листове. Никой не понечи да ги вдигне. Държаха се, все едно бъркотията не съществуваше, и Рот предпочиташе да е така.