Отмъстена любов

П оложи ръце на страничните облегалки на изящното кресло и те сякаш се изгубиха под дланите му. Креслото приличаше по-скоро на мебел, върху която би приседнала жена в края на вечерта, за да свали чорапите си.

Не беше трон. И той го бе избрал именно заради това.

Не беше искал да приеме короната по много причини. Макар да му се полагаше по рождение, той не беше проявявал никакво желание да управлява в продължение на триста години, но после се появи Бет и всичко се промени, така че най-накрая беше отишъл при Скрайб Върджин.

Това се беше случило преди две години. Два пъти беше настъпвала пролетта, два пъти беше отминавало лятото, два пъти си беше отишла есента и два пъти бяха изпратили зимата.

По онова време, в началото на всичко това, бе имал велики планове. Прекрасни планове за сплотяване на Братството, събиране на всички под един покрив, обединяване на силите, опълчване срещу Обществото на лесърите. Победа.

Спасение.

Възстановяване на силите.

Вместо това, глимерата беше избита. Още цивилни бяха загинали. А братята бяха дори още по-малко от преди.

Не бяха постигнали прогрес. Бяха изгубили територия.

Рейдж отново подаде глава.

- Всички сме отвън.

- Дявол да го вземе, казах ти, че ми трябва малко...

Часовникът би отново и докато Рот отброяваше ударите,

осъзна, че се е взирал сам в нищото цял час.

Потърка уморените си очи.

- Дайте ми още няколко минути.

- Както кажеш, господарю. Колкото време ти е нужно.

13.

КОГАТО ЧУ ПОЗДРАВА НА РИВЕНДЖ В СЛУШАЛКАТА, ЕЛЕНА вдигна глава от възглавницата, на която лежеше, и запази за себе си думите „Мили боже"... Но защо беше толкова изненадана? Тя му беше позвънила, а според етикета в такава ситуация той трябваше да върне обаждането.

- Здравейте - отговори тя.

- Не вдигнах, защото не разпознах номера.

Гласът му беше секси. Дълбок. Плътен. Точно какъвто трябваше да бъде мъжкият глас.

В последвалото мълчание тя се замисли защо му е звъняла. А, да.

- Исках да обсъдим посещението ви в клиниката. Докато попълвах картона, забелязах, че не ви е назначено лечение за ръката.

- О !

Тя не можа да разгадае значението на последвалата пауза. Може би беше раздразнен, задето се меси.

- Само исках да се уверя, че сте добре.

- Често ли постъпваш така с пациентите?

- Да - излъга тя.

- Хавърс знае ли, че проверяваш работата му?

- Той погледна ли изобщо вените ви?

Ривендж се засмя тихо.

- Бих предпочел да се обаждаше по друга причина.

- Не разбирам - отговори тя сковано.

- Какво? Не разбираш защо някой би искал да общува с теб извън работното ти място? Не си сляпа. Сигурно си виждала отражението си в огледало. И със сигурност си умна, така че не говорим просто за някоя красива кукла.

За нея онова, което чуваше, беше като изречено на чужд език.

- Не разбирам защо не се грижите за себе си.

Той се засмя меко и тя почувства промъркването, все едно го беше чула.

- Може би е само претекст, за да те видя отново.

- Вижте, единствената причина, поради която се обадих, е, че...

- Нужно ти е било извинение. Отряза ме в клиниката, но всъщност искаше да говорим. Обади се да питаш как е ръката ми, защото ме искаше на телефона. Твой съм. - Гласът му стана още по-плътен. - Имам ли право да избера какво ще правиш с мен?

Тя остана смълчана, докато той не каза:

-Ало ?

- Свършихте ли? Или искате да продължите с разсъжденията си по темата защо съм ви се обадила?

Последва миг на мълчание и после той избухна в гърлен смях.

- Знаех си, че има повече от една причина да те харесвам.

Тя отказваше да бъде запленена. Но въпреки това беше.

- Обадих се заради ръката ви. Когато медицинската сестра на баща ми си тръгваше, се заговорихме за неговата...

Млъкна веднага, щом осъзна какво е разкрила пред него, и се почувства, сякаш се е препънала в невидим ръб на килим.

- Продължавай - каза той със сериозен тон. - Моля те, Елена. Елена?... Там ли си, Елена?

По-късно, много по-късно, тя щеше да осъзнае, че тези четири думи я бяха тласнали към пропастта. Там ли си, Елена?

Наистина това беше началото на всичко, последвало по-нататък, началото на едно болезнено пътешествие, прикрито зад един най-обикновен въпрос.

Беше щастливка, че не знаеше къде щеше да я отведе всичко това. Защото понякога единственото, което те води напред през ада, е фактът, че си затънал прекалено дълбоко, та да се измъкнеш.

Докато Рив чакаше за отговор, ръката му притискаше телефона с такава сила, че той се отпечата на лицето му, а един от бутоните издаде звук, сякаш да го предупреди: „По-кротко, приятел".

Негодуванието на техниката изтръгна и двамата от унеса им.

- Извинявай - промърмори той.

- Всичко е наред. Аз...

- Какво казваше?

Той не очакваше тя да отговори, но... тя го направи.

- Двете с медицинската сестра на баща ми обсъждахме едно порязване на крака му и това ме накара да се замисля за вашата ръка.

- Баща ти е болен?

-Да.

Рив зачака за още информация, като се чудеше дали ако я подтикне да говори няма по-скоро да предизвика мълчание, но тя бързо реши дилемата му.