Отмъстена любов

Рот искаше да спори, да се защити, да й обясни, че е загубил представа за времето, че тези сто и двайсет дни и нощи се бяха изнизали със скоростта на светлината, че всичко, което правеше, беше да поставя единия си крак пред другия в опит минута след минута, час след час да осигури оцеляването на вампирите и да отблъсне лесърите. Не беше възнамерявал да продължи толкова дълго. Не беше имал намерение да я мами с месеци.

- Отговори ми на един въпрос - промълви тя. - Само на един. И по-добре да кажеш истината или, Бог ми е свидетел, ще... - Тя притисна с длан устата си, за да потисне риданието си. - Честно, Рот... Наистина ли си имал намерение да спреш? В сърцето си наистина ли вярваше, че ще го направиш?

Той преглътна мъчително, като че думите й го бяха задавили.

Рот пое дълбоко въздух. Много, много пъти беше раняван през живота си. Но никоя болка, изпитвана някога, не беше и наполовина толкова разкъсваща, колкото тази, докато й отговаряше.

- Не. - Той отново пое въздух. - Не, не мисля... че съм имал намерение да спра.

- С кого разговаря тази вечер? Кой те накара да го споделиш с мен?

- Вишъс.

- Трябваше да се досетя. Освен Тор той е единственият, който би могъл да... - Бет обгърна тялото си с ръце и Рот беше готов да даде ръката си, с която размахваше кинжала, за да можеше той да я държи в обятията си. - Мисълта, че се биеш, ме плаши до смърт, но забравяш едно нещо... Обвързах се с теб, без да съм наясно, че мястото на краля не е на бойното поле. Бях готова да те подкрепя, макар мисълта за това да ме ужасяваше... защото битките, породени от тази война, са в природата ти, в кръвта ти. Глупако... - Гласът й секна. - Глупако, щях да те оставя да се биеш, но вместо това...

- Бет...

Тя го сряза.

- Помниш ли когато излезе онази нощ в началото на лятото? Когато се притече на помощ на Зи и остана в центъра, за да се биеш заедно с останалите?

То се знаеше, че помни. Когато се беше прибрал у дома, я беше последвал нагоре по стълбите и бяха правили секс на килима в дневната на втория етаж. Няколко пъти. Беше запазил парчетата плат, които беше съдрал от бедрата й като сувенир.

Боже... Като си помислеше за това... Беше последният им път заедно.

- Ти каза, че е само за тази нощ - продължи тя. - Една нощ. И толкова. Закле се и аз ти повярвах.

- По дяволите... Съжалявам.

- Четири месеца. - Тя поклати глава, а прекрасната й тъмна коса се разлюля около раменете и, улавяйки светлината по такъв прекрасен начин, че дори безполезните му очи успяха да регистрират великолепието й. - Знаеш ли от какво ме боли най-много? Че братята са знаели, а аз не. Винаги съм приемала всичко, свързано с това тайно общество, и съм разбирала, че има неща, които не бива да знам...

- Те също нямаха представа - Добре де, Бъч знаеше, но нямаше причина да замесва и него. - Ви научи едва тази вечер.

Тя се олюля и се опря в бледосинята стена до нея.

- Излизал си сам!

- Да. - Той се протегна да хване ръката й, но тя се дръпна. -

Бет...

Тя отвори вратата със замах.

- Не ме докосвай.

П осле я хлопна зад гърба си.

Вбесен на самия себе си, Рот се обърна към бюрото и в мига, когато видя всички тези хартии, всички молби, оплаквания, проблеми, все едно някой бе прикачил кабели за ръцете му и ги зареди с електричество. Втурна се напред, разпери ръце и помете всичко във въздуха.

Докато хартията се сипеше като сняг, той вдигна слънчевите си очила и потърка очите си, а главоболието започна да се загнездва зад фронталния му лоб. Останал без дъх, той се запрепъва наоколо, намери креслото си по усет и се стовари в него. Стенейки, отпусна глава назад. В последно време главоболията, предизвикани от стреса, бяха станали ежедневно явление и го изтощаваха също като грип, отказващ да бъде излекуван.

Бет. Неговата Бет.

Когато на вратата се почука, той отвърна с ругатни.

Почукването се повтори.

- Какво? - викна гневно.

Рейдж подаде глава през прага и замръзна на място.

-О...

- Какво?

- Ами... Като се има предвид тръшването на вратата и вихърът, овършал бюрото ти... Все още ли искаш да се срещнеш с нас?

О, боже... Как щеше да преживее още един такъв разговор?

Но пък може би е трябвало първо да помисли, преди да реши да лъже най-близките и най-скъпите си.

- Господарю? - Гласът на Рейдж стана мек. - Искаш ли да се срещнеш с Братството?

Не.

-Да.

- Да включа ли Фюри на високоговорителя на телефона?

- Да. Слушай, не искам момчетата да присъстват на събранието. Блей, Джон и Куин не са поканени.

- Ясно. Да ти помогна ли да подредиш?

Рот се загледа към резпилените по килима документи.

- Ще се справя.

Холивуд доказа, че има поне капка разум, като не повтори предложението, нито го попита дали е сигурен. Само скри главата си зад вратата и я затвори.

Часовникът в края на коридора започна да бие. Още един познат звук, който Рот обикновено не чуваше, но сега, седнал сам в кабинета, му се струваше, че ударите са така гръмки, сякаш идваха от колони в концертна зала.