Отмъстена любов

- Ривендж? - проговори тя след миг.

Той се отпусна на възглавниците си и се усмихна в тъмното.

- Здравей.

12.

ПО ТЕНИСКАТА ТИ ИМА КРЪВ... И... 0, БОЖЕ, ПО КРАЧОЛА ТИ също. Рот, какво се е случило?

Изправен лице в лице със своята обична шелан в кабинета си в имението на Братството, Рот придърпа коженото яке по-плътно около себе си. Е, поне беше измил лесърската кръв от ръцете си.

Гласът на Бет стана по-тих.

- Каква част от кръвта, която виждам, е твоя?

Беше красива, каквато винаги е била за него, единствената желана, единствената спътница. В джинси и черно поло, с падаща по раменете тъмна коса, за него тя бе най-привлекателното създание, което беше виждал.

- Рот.

- Не всичко - кръвта от порязаното му рамо със сигурност беше напоила тениската му, но също така беше притискал цивилния вампир към гърдите си, така че без съмнение кръвта на мъжа се беше смесила с неговата.

Неспособен да стои на едно място, той закрачи из кабинета, като изминаваше разстоянието от бюрото до прозореца и обратно. Килимът, по който стъпваха ботушите му, беше в синьо, сиво и кремаво и цветовете му подхождаха на бледосините стени, а дъгообразните елементи съответстваха на изящните мебели в стил Луи XIV и на извивките на корнизите.

Никога не беше харесвал този интериор. И не се канеше да започва с това сега.

- Рот... как се озова тази кръв по теб? - Твърдостта в тона на Бет му подсказа, че вече знае отговора, но се надява на друго обяснение.

Събра кураж и се обърна с лице към любимата си, застанала в другия край на стаята.

- Отново се бия.

- Какво правиш?

-Бия се.

Бет замълча, а той се зарадва, че вратите на кабинета са затворени. Знаеше какви мисли се въртят в главата й и беше наясно, че водят само към един извод: тя си спомняше за онези „нощи на север" с Фюри и Избраниците, за всички случаи, в които си беше лягал в леглото с тениска с дълги ръкави, прикриващи синините по ръцете му с обяснението, че „му е студено", за всичките му твърдения „накуцвам, защото тренирах прекале-но усърдно".

- Биеш се. - Тя пъхна ръце в джобовете на джинсите си и макар той да не виждаше много, беше достатъчно, за да прецени колко добре съответстваше черното поло на изражението на лицето й. - Нека изясним. Казваш ми, че се каниш да започнеш или вече го правиш?

Въпросът беше риторичен, но очевидно тя искаше цялата лъжа да лъсне.

- Вече се бия. От няколко месеца.

Завладяха я гняв и болка и той усети миризма на обгорено дърво и топяща се пластмаса.

- Виж, Бет, трябва да...

- Трябва да си честен с мен - отсече тя остро. - Ето какво трябва.

- Не очаквах да се наложи да излизам да се бия повече от месец или два.

- Месец или два! Колко дълго... - Тя прочисти гърло и заговори тихо. - Колко време продължава това?

Когато той й отговори, тя отново замълча. А после попита:

- От август? Август?

Щеше му се тя да даде свобода на гнева си. Да му крещи. Да го нарече нещастник.

- Съжалявам. По дяволите, наистина съжалявам.

Тя не промълви повече нито дума, а ароматът на емоциите й започна да избледнява, разнесен от порив топъл въздух, влязъл в помещението от отворите на отоплителната инсталация. Навън в коридора някой от догените чистеше с прахосмукачка и те чуваха движещия се с бръмчене по килима накрайник. Напред и назад, напред и назад. В настъпилото мълчание помежду им, той се заслуша в нормалния, всекидневен шум. Такъв, който чуваше през цялото време, но рядко му обръщаше внимание, защото беше зает с писмена работа, или разсеян заради чувството на глад, или двоумящ се дали да разпусне с гледане на телевизия или с тренировка в залата... Този звук му даваше сигурност.

И в този тежък за връзката им момент той се вкопчи с всички сили в приспивната песен на прахосмукачката и се почуди дали някога ще има късмета отново да я пренебрегне.

- Никога не съм предполагала... - Тя отново прочисти гърло. - Никога не съм предполагала, че има нещо, което да не си в състояние да обсъдиш с мен. Винаги съм приемала, че ми казваш всичко, което ти е възможно.

Когато замълча, леден мраз проникна до мозъка на костите му. Бет говореше с интонация, която използваше, за да отговори на погрешно обаждане. Тя се обръщаше към него като към непознат, без топлина и проява на загриженост.

- Виж, Бет, трябва да съм навън. Трябва...

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го спре.

- Не става въпрос за това, че се сражаваш.

Бет вдигна поглед към него за един кратък миг. После се обърна и тръгна към двойната врата.

- Бет! - прегракнало изрече той, като че някой го беше стиснал за гърлото.

- Не, остави ме. Искам да съм сама.

- Бет, чуй ме, нямаме достатъчно бойци...

- Не е заради това, че се биеш - Тя се обърна с лице към него. - Излъга ме. Лъгал си ме. И не само веднъж, а в продължение на точно четири месеца.