Отмъстена любов

Нямаше начин Ай Ем да мине през вратата или да се демате-риализира вътре, за да провери дали тя още диша. Стаята беше стоманен сейф, в който проникването бе невъзможно. Около касата на вратата дори имаше фина мрежа, така че той нямаше как да си проправи път и като сянка.

- Хекс, вече изгубихме Рив тази нощ. Ако посегнеш на себе си, да знаеш, че ще те убия втори път.

- Добре съм.

- Никой от нас не е добре.

Когато тя не отговори, чу как Ай Ем изруга и се отдалечи от вратата.

Може би по-късно щеше да помогне на двама им. В края на краищата те бяха единствените, които знаеха как се чувства. Дори Бела, която бе изгубила брат си, не подозираше изтезанието, с което тримата щяха да живеят до края на дните си. Бела мислеше Рив за мъртъв, така че щеше да мине през скръбта, да се озове от отвъдната страна и някак да продължи живота си.

Ами Хекс, Ай Ем и Трез? Те щяха да се мятат в ада, знаейки истината и неспособни да я променят. А тя бе, че докато сърцето на Рив биеше в гърдите му, Принцесата бе свободна да го подлага на мъчения.

Мислейки за бъдещето, хватката на Хекс около дръжката на кинжала се затегна. Със здраво стисната уста, за да задържи болката си вътре в себе си, Хекс проля собствената си кръв вместо сълзи.

Макар че каква беше разликата всъщност? Симпатите така или иначе проливаха сълзи с цвета на кръвта.

61.

СЪЗНАНИЕТО НА РИВ СЕ ВКЛЮЧИ ОНЛАЙН БАВНО И ПОТРЕПВАЙКИ. Възприятията му като вълни ту прииждаха, ту чезнеха, като се разпростираха от тила до фронталния лоб.

Раменете му пламтяха. И двете. Главата го цепеше от удара с дръжката на меча на оня симпат, който го бе пратил в страната на сънищата. Останалата част от себе си усещаше кой знае защо безтегловно.

От другата страна на затворените му клепачи около него блещукаше светлина, която той възприемаше като тъмночервена. Което означаваше, че организмът му се бе освободил докрай от допамина и сега той беше какъвто щеше да остане завинаги.

Вдиша през носа си и усети мирис на... пръст. Чиста, влажна пръст.

Мина известно време, преди да е готов да се огледа, но все пак му трябваше и друг ориентир освен болката в раменете. Отвори очи и примижа. Свещи, дълги колкото краката му, бяха разположени в далечните ъгли на нещо като пещера и трепкащите им кървавочервени пламъци осветяваха стени, които изглеждаха като течни.

Но не беше вода. Разни неща пълзяха върху черния камък... пълзяха по...

Бързо погледна тялото си и с облекчение установи, че краката му не докосваха движещия се под. Поглед нагоре и... вериги го прикрепяха към вълнообразния таван, вериги, които бяха закачени за... болтове, промушени през плътта му точно под раменете.

Беше провесен насред пещера, над и под голото му тяло имаше камък, който сякаш се движеше заради онези неща по него.

Паяци. Скорпиони. Затворът му гъмжеше от отровни стражи.

Затвори очи и със способностите си на симпат започна да търси други от вида си, решен да достигне от затвора си до умове и чувства, които би могъл да манипулира, за да се освободи. Може и да беше дошъл завинаги в колонията, но това не значеше, че ще трябва да виси като полилей.

Ала можеше да долови само шума от статично електричество.

Стотиците хиляди гадини, които го заобикаляха, създаваха психологическа завеса, обезсилваха симпатската му страна и не допускаха нищо да влезе или да излезе от пещерата.

В гърдите му се надигна не толкова страх, колкото гняв. Той се пресегна към една от веригите и я дръпна, като напрегна масивните си гръдни мускули. Болката го накара да се разтрепери от глава до пети, когато тялото му се завъртя във въздуха, но нямаше начин да размърда веригата или да откачи прикрепящия механизъм, минаващ през плътта му.

Когато отново висеше вертикално, чу някакъв звук, сякаш под него се отваряше врата. Някой влезе и той знаеше кой, заради силната психологическа блокада.

- Чичо - каза той.

- Същият.

Кралят на симпатите се приближи тътрейки се, подпрян на бастуна си, а паяците по пода разкъсваха за малко покривалото, което образуваха с телата си, колкото да му направят път и зад него отново се скупчваха. Под кървавочервената кралска мантия тялото бе слабо, ала мозъкът, който увенчаваше извития в дъга гръбнак, бе невероятно мощен.

Категорично доказателство, че физическата сила не бе най-доброто оръжие на един симпат.

- Как се чувстваш, реещ се в покой? - попита кралят и рубините на короната му уловиха светлината от свещите.

- Уважен.

Веждите на краля се надигнаха над горящите му червени очи.

- Как така?

Рив се огледа.

- В страхотна тъмница си ме затворил. Което означава, че съм твърде могъщ, за да си спокоен или пък ти си по-слаб, от-колкото ти се ще.

Кралят се усмихна с ведростта на някой, който не чувства никаква заплаха.

- Знаеш ли, че сестра ти искаше да стане крал?

- Полусестра. И това не ме изненадва.