Отмъстена любов

Докато Елена миеше чашата си, не можа да не се замисли за несправедливостта във всичко това. Което вероятно беше добре. Въпреки всичко, видяно от нея в работата й, не беше привикнала към страданието и се молеше да не й се случва.

Преди да напусне съблекалнята, хвърли бърз поглед към огледалото в цял ръст до вратата. Бялата й униформа беше идеално изгладена и чиста като стерилна марля. По чорапите й нямаше бримки. По обувките с гумени подметки нямаше петна или драскотини.

Но косата й беше така разбъркана, както тя се чувстваше.

Разпусна я, нави кока си отново и постави ластика обратно на мястото му. После се запъти към стая номер три.

Картонът на пациента беше поставен в прозрачна пластмасова стойка, окачена на стената до вратата. Тя пое дълбоко въздух, взе го и го отвори. Беше доста тънък, като се имаше предвид колко често беше виждала пациента в клиниката, и нямаше отбелязана почти никаква информация, само името, телефона му и близък за контакти, в случая жена.

След като почука, тя влезе в кабинета със самоувереност, която не изпитваше, главата й беше високо вдигната, гърбът -изправен. Прикриваше безпокойството си с комбинация от поза и професионално усърдие.

- Как сте тази вечер? - попита тя и погледна пациента право в очите.

В мига, когато аметистовият му взор срещна нейния, тя вече не можеше да каже какво е излязло току-що от устата й и дали той е отговорил. Ривендж, син на Ремпун, изсмука всяка мисъл от главата й, изпразни съзнанието й, все едно източваше аквариум и я остави без искрица мисловна дейност.

А после се усмихна.

Този мъж беше същинска кобра. Наистина беше... хипнотизиращ, защото беше плашещ и защото беше красив. С прическата тип ирокезе, суровото си лице и масивно тяло, той беше въплъщение на секса и властта и най-неочаквано всичко това бе облечено в... черен костюм на райета, очевидно ушит по поръчка.

- Добре съм, благодаря - отговори той, с което реши мистерията за това какво го беше попитала. - Ами ти?

Тя не отвърна веднага и той се усмихна леко, без съмнение защото беше наясно, че никоя от сестрите не обича да остава насеме в затворено помещение с него, което му доставяше удоволствие. Или поне това прочете тя в овладяното му и прикрито изражение.

- Попитах как си? - повтори той провлачено.

Елена остави картона му на бюрото и извади от джоба си слушалките.

- Много добре.

- Сигурна ли си?

- Напълно - обърна се тя към него. - Ще ви премеря кръвното налягане и ще проверя пулса.

- Също и температурата ми.

-Да.

- Искаш ли да си отворя устата?

Кожата на Елена настръхна и тя си каза, че причината не бе и плътния му глас, заради който въпросът прозвуча така сексуално, както ленива милувка по гола гърда.

- Ами... не.

- Жалко.

- Моля, съблечете си сакото.

- Каква прекрасна идея. Взимам си обратно думата „жалко".

Добро решение, помисли си тя, иначе беше възможно да я натика обратно в устата му с термометъра.

Ривендж размърда рамене, докато правеше онова, за което беше помолен, а после небрежно подхвърли очевидно скъпата дреха върху самуреното палто, грижливо поставено от него на стола. Беше странно. Без значение от сезона той винаги носеше кожи.

Палтото му струваше повече, отколкото къщата, обитавана от Елена.

Когато дългите му пръсти се плъзнаха към диамантеното копче на единия ръкав, тя го спря.

- Бихте ли навили ръкава на другата ръка. - Тя кимна към стената. - От лявата ви страна има повече място за мен.

Той се поколеба, а после се зае с другия ръкав. Нави черната коприна над лакътя върху масивния си бицепс, но държеше ръката си притисната към тялото.

Елена извади апарата за кръвно налягане от чекмеджето и се приближи. Допирът с него винаги беше изпитание и тя потърка ръка в бедрото си, за да се подготви. Не помогна. Когато докосна китката му, както винаги я прониза ток, който стигна до сърцето й и го разтуптя дотолкова, че тя леко въздъхна.

Като се молеше да не отнеме прекалено много време, тя намести ръката му, за да постави маншета и...

Мили... Боже.

Вените, минаващи по вътрешната страна на ръката му, бяха съсипани от прекалено често боцкане, подути и черни на цвят, изранени така, все едно бе използвал нокти, а не игли.

Очите й се приковаха в неговите.

- Сигурно изпитвате силна болка.

Той дръпна ръката си извън обхвата й.

- Не. Ни най-малко.

Беше корав. Това никак не я изненада.

- Разбирам защо сте решили да дойдете и да се видите с Ха-върс.

Тя се протегна, хвана ръката му и настоятелно я обърна към себе си, като нежно потупа червената резка, пълзяща нагоре към бицепса му и движеща се по посока на сърцето му.

- Това е белег за инфекция.

- Ще се оправя.

Всичко, което тя успя да направи, бе да вдигне вежди.

- Някога чували ли сте за сепсис?

- Говориш за алтернативна музика ли? Разбира се, но не знаех, че и ти си чувала за нея.

Тя го стрелна с поглед.

- Сепсисът е заболяване на кръвта.

- Защо не се наведеш над бюрото и не ми начертаеш схема? - Очите му се плъзнаха по краката й. - Мисля, че това ще се отрази добре... на моята образованост.