Отмъстена любов

Сестрата се поклони ниско и зачака, защото искаше да целуне масивния черен диамант на средния пръст на дясната му ръка. Рот стисна недовиждащите си очи и протегна ръка, за да й предостави онова, което тя искаше да почете. Пръстите й бяха хладни и меки, когато докосна плътта му, а дъхът и устните й нежни, но въпреки това той се почувства като ударен.

Тя се изправи и заговори с благоговение:

- Пожелавам ви благословена нощ, господарю мой.

- На теб също, вярна поданице.

Той се обърна и изтича нагоре по стълбите, тъй като се нуждаеше от повече кислород, отколкото клиниката предоставяше. Стигна до последната врата и се сблъска със сестра, влизаща със същата скорост, с която той излизаше. При удара събори черната чанта от рамото й и едва успя да улови жената, преди и тя да се е озовала на пода.

- Майната му - изруга той и падна на колене, за да вдигне вещите й. - Съжалявам.

- Господарю мой! - Тя се поклони ниско и после очевидно осъзна, че той събира нещата й. - Не трябва да го правите. Моля ви, нека...

- Не, вината е моя.

Той напъха нещо, приличащо на пола и блуза в чантата и едва не я удари с глава, когато тръгна да се изправя. Отново я задържа, като я хвана за ръце.

- По дяволите, съжалявам. Отново.

- Добре съм. Честна дума.

С несръчни движения заради това, че той бързаше, а тя беше смутена, най-накрая успя да й подаде чантата.

- Държиш ли я? - попита той, готов да започне да се моли на Скрайб Върджин най-сетне да се озове отвън.

- Да, но... - Тонът й изведнъж стана напълно професионален. - Вие кървите, господарю.

Той не обърна внимание на коментара й и внимателно я пусна. Облекчен, че е стъпила стабилно на краката си, й пожела лека нощ и всичко най-добро на Древния език.

- Господарю, не трябва ли да се прегледате при...

Той отвори последната врата със замах и се отпусна, когато и дробовете му нахлу свеж въздух. Дишайки дълбоко, той прочисти съзнанието си и се облегна на алуминиевата врата на клиниката. Почувства в очите си познатата болка, вдигна очилата н потърка нос. Така. Следваща спирка... адресът, отбелязан на фалшивата лична карта на лесъра.

Имаше да прибира урна.

Пусна очилата да застанат обратно на мястото си, изправи се и...

- Не бързай толкова, господарю - заговори Ви, материализирал се точно пред него. - С теб имаме да си поговорим.

Рот оголи кучешките си зъби.

- Не съм в настроение за разговори, Ви.

- Кофти късмет.

5.

ЕЛЕНА НАБЛЮДАВАШЕ КАК КРАЛЯТ НА РАСАТА ИМ едва не мина през вратата на път за навън. Беше огромен и плашещ на вид. Това, че беше почти повалена от него, добави последната капка към драматичните събития от вечерта.

Приглади косата си, постави чантата обратно на рамото си и тръгна надолу по стълбите, след като премина през нужната проверка. Беше закъсняла за работа само с един час, защото -чудо на чудесата - медицинската сестра на баща й се оказа свободна тази вечер и успя да дойде по-рано. Беше благодарна на Скрайб Върджин за съществуването на Лузи.

Когато най-лошата част от пристъпа премина, баща й не се беше държал така ужасно, както можеше да се очаква и тя предположи, че това се дължеше на току-що изпитите лекарства. Преди да започне да ги взема, кризата можеше да продължи цяла нощ, така че до известна степен тази вечер беше проличал някакъв прогрес.

Въпреки всичко сърцето й се късаше.

Когато стигна до последната камера, Елена почувства чантата си още по-тежка от преди. Беше решила да отложи срещата и да остави дрехите си у дома, но Лузи я беше разубедила. Въпросът, зададен й от нея, се беше загнездил дълбоко в съзнанието й: „ Кога за последно си излизала от къщи по друга причина, освен да работиш? "

Елена не й отговори, защото по природа беше затворена... а и защото наистина не знаеше какво да каже.

Именно това се опитваше да й обясни Лузи, нали? Онези, които се грижеха за болен близък, трябваше да обръщат внимание и на себе си, а част от това изискваше да имат личен живот. Бог беше свидетел, че Елена непрекъснато го повтаряше иа роднините на хронично болни пациенти, като съветът бе и разумен, и практичен.

Или поне когато го даваше на другите. Щом опреше до нея, се чувстваше, сякаш постъпва като егоист.

Така или иначе, срещата вече беше факт. След края на смяната й малко преди изгрев слънце нямаше да има време да се прибере до вкъщи и да провери как е баща й. Тя и мъжът, поканил я да излязат, нямаше да имат на разположение повече от час, за да си поговорят в отворената през цялата нощ закусвалня, преди нахлуването на слънчевите лъчи да сложи край на всичко.

И все пак тя очакваше излизането с такова нетърпение, че чак се чувстваше виновна.

Боже... колко типично. Съвестта й я дърпаше на една страна, ;i самотата на друга.

Озовала се в чакалнята, тя се втурна право при старшата сестра, седнала зад бюрото на рецепцията.

- Много съжалявам, че...

Катя спря работата си и протегна ръка към нея.

- Как е той?