Отмъстена любов

Елена успя само да примигне. Неприятно й беше, че всички и службата й са наясно за проблемите на баща й, а някои дори бяха ставали свидетели на най-тежките кризи.

Въпреки че заболяването му донякъде го беше лишило от гордостта му, все нещичко от нея му беше останало.

Тя потупа ръката на шефката си и отстъпи настрани.

- Благодаря, че попита. Вече е по-спокоен и медицинската сестра е при него. За щастие тъкмо му бях дала лекарствата.

- Имаш ли нужда от малко време, за да се успокоиш?

- Не. Какво е положението?

Катя се усмихна тъжно, сякаш си бе прехапала езика. Отново.

- Не е необходимо да си толкова силна.

- Необходимо е. - Елена се огледа наоколо, като се опита да прикрие потръпването си. Още членове на персонала се приближаваха към нея по коридора, възседнали вълната на загрижеността. - Какви са задачите ми за днес?

Трябваше да се отърве от... Никакъв шанс.

Не след дълго всички, с изключение на сестрите в операционната, които асистираха на Хавърс, оформиха кръг около пея и гърлото на Елена се сви при звука на състрадателния хор от страна на колегите й. Изпитваше клаустрофобия като бременна жена в асансьор.

- Добре съм. Благодаря на всички.

И последната сестра се доближи, а след като изрази съчувствието си, жената поклати глава и каза:

- Не че искам да говоря за служебни въпроси, но...

- Моля те, говори - веднага каза Елена.

Сестрата се усмихна с респект, като че възхитена от куража й.

- Ами... Той е тук. В стаята за прегледи е. Да донеса ли монета?

Всички изпъшкаха. На всички беше ясно за кого сред множеството им пациенти от мъжки пол става дума и импровизираното бинго обикновено решаваше кой да се заеме с него. Губеше този, който беше посочил най-далечната дата от тази върху монетата.

В общи линии всички сестри спазваха професионална дистанция към пациентите, защото така трябваше, иначе биха изхвърчали. В неговия случай стояха настрани не от загриженост за работните си места. Повечето жени се чувстваха изнервени от присъствието му, дори и най-коравите.

А Елена? Не чак толкова. Да, у него имаше нещо мафиотско с тези костюми на тънки райета, прическата му тип ирокез и аметистовите очи, казващи „Не се ебавай с мен, ако искаш да оживееш". И беше вярно, че озовеше ли се затворена с него в стаята за прегледи, инстинктът й подсказваше да наблюдава с едно око изхода, в случай че се наложеше да го използва. А и на гърдите му имаше татуировки... И това, че винаги държеше бастуна в ръка, все едно бе не само помощно средство, но и оръжие. И...

Добре де, този тип караше и Елена да се чувства притеснена.

Въпреки това тя се намеси в спора кой да вземе 1977 година.

- Аз ще го поема. Ще се реванширам, задето закъснях.

- Сигурна ли си? - попита някой. - Струва ми се, че тази вечер ти се насъбра достатъчно.

- Нека само изпия едно кафе. В коя стая е?

- Оставих го в трета - отвърна една от сестрите.

Елена се запъти към съблекалнята, последвана от радостни възгласи, остави нещата в шкафчето си и си сипа чаша от горещата ободряваща течност. Кафето беше достатъчно силно, че да я изпълни с енергия, за да свърши добре работата си, както и да освободи съзнанието й от мисли. Или почти да го освободи.

Докато отпиваше, се загледа в редиците боядисани в бежово шкафчета, разхвърляните по пода обувки и висящите от закачалките зимни палта. На плота в кухненския бокс стояха любимите чаши за кафе на всяка от тях, на рафтовете - любимите им видове закуски, а на кръглата маса имаше купа с... какво беше гази вечер? Пакетчета „Скитълс". Над масата висеше табло, покрито с реклами за различни събития, изрязани купони и тъпи шеги, лишени от всякакъв хумор, както и снимки на сексапилни мъже. До него се намираше графикът със смените, представляващ бяла дъска, разграфена на квадратчета, покриващи следващите две седмици - всяко запълнено с име в различен цвят.

Някакво подобие на нормален живот, нищо особено само по себе си, докато не седнеш и не се замислиш за всички онези по света, които не успяват да запазят работата си или да се наслаждават на чувството за независимост, или са принудени да хабят енергия за незначителни подробност като например факта, че ако купиш дванайсет ролки двупластова тоалетна хартия, спестяваш петдесет цента.

Това още веднъж й напомни, че да водиш нормален живот беше привилегия, а не право и й тежеше ужасно, като мислеше за баща си, сврян в ужасната малка къща, за да се сражава с демони, съществуващи само в главата му.

Някога той беше имал живот и то какъв. Бил е член на аристокрацията, служил е на Съвета и е притежавал завидно образование. Имал е шелан, която го обожавала и дъщеря, която го изпълвала с гордост, а имението им било прословуто с тържествата си. Сега му бяха останали само халюцинации, които го измъчваха. Въпреки че гласовете, които чуваше, бяха само въображаеми, те представляваха не по-малко строг затвор, макар никой друг да не виждаше решетките и да не чуваше надзирателите.