Отмъстена любов

Ако друг мъж й говореше така, досега да го беше ударила така, че да му се привидят звезди. За съжаление, когато думите бяха произнесени от този прелестен басов глас и тези аметисто-ви очи обходиха тялото й, тя всъщност не се почувства омърсена.

Прие го като ласка от любовник.

Тя едва се сдържа да не се удари по челото. Какви ги вършеше по дяволите? Тази вечер имаше среща. Със симпатичен и разумен мъж, който се беше отнесъл към нея любезно и възпитано.

- Не е нужно да ви чертая схема. - Тя кимна към ръката му. - Сам можете да видите. Ако не се предприеме нещо, ще стане хронично.

И макар дрехите да му стояха като на манекена мечта за всеки моделиер, погребалният плащ едва ли щеше да му подхожда.

Той държеше ръката си притисната към стегнатите гръдни мускули.

- Ще се вслушам в съвета ти.

Елена поклати глава и си напомни, че само защото носеше бяла престилка и имаше диплома за медицинска сестра не означава, че можеше да излекува някого от глупостта му. И бездруго Хавърс щеше да види ситуацията в пълния й блясък, когато ю прегледаше.

- Добре, ще премеря кръвното ви налягане на другата ръка. И ще се наложи да ви помоля да си съблечете ризата. Докторът ще иска да види доколко се е разпространила инфекцията.

Ъгълчетата на устата на Ривендж се повдигнаха в усмивка и гой се захвана с най-горното копче.

- За нула време ще съм гол.

Елена бързо погледна встрани и си пожела да го намираше вулгарен.

- Знаеш ли какво? Не съм от срамежливите - каза той с плътния си глас. - Можеш да гледаш, ако искаш.

- Не, благодаря.

- Жалко. - После добави мрачно: - Не бих възразил да ме гледаш.

Шумът от търкащата се в тялото му коприна се разнесе от кушетката за прегледи и тя се зае да преглежда картона му, като проверяваше информацията, за която нямаше съмнение, че е вярна.

Беше странно. Според чутото от другите сестри пред тях по правеше тези донжуански изпълнения. Всъщност той едва обелваше дума пред колежките й и това беше една от причините да се чувстват притеснени около него. При такъв едър мъж мълчанието се тълкуваше като заплаха. Този факт беше безспорен. При това без изобщо да се броят прическата и татуировките.

- Готов съм - съобщи той.

Елена се завъртя и закова очи в стената до главата му. Периферното й зрение обаче беше съвсем добро и нямаше как да не е благодарна за този факт. Гръдният кош на Ривендж беше забележителен. Кожата беше златиста, а мускулите бяха ясно очертани, макар и намиращи се в покой. Върху всеки от двата гръдни мускула имаше татуирана червена звезда с пет лъча и Плена знаеше, че има и още.

На корема му.

Не че беше гледала.

Всъщност направо зяпаше с отворена уста.

- Ще прегледаш ли ръката ми? - попита той меко.

- Това е работа на лекаря. - Тя зачака той отново да произнесе думата „жалко".

- Мисля, че вече използвах тази дума достатъчно често пред теб.

Очите й се заковаха в неговите. Беше рядкост вампирите да могат да четат мислите на себеподобните си, но тя не се изненада, че той беше един от малцината, способни на това.

- Не ставайте невъзпитан. И не искам да го правите отново.

- Съжалявам.

Елена плъзна маншета около бицепса му, постави слушалките в ушите си и започна да мери кръвното му налягане. Заедно с лекото шумолене на издуващия се маншет тя долови стаената му мощ и сърцето й заподскача. Тази нощ той бе особено напрегнат и тя се запита защо.

Само че това не беше нейна работа.

Освободи вентила и от маншета се разнесе дълго и бавно просъскване, а тя отстъпи назад. Той й идваше в повече. Особено в този момент.

- Не се страхувай от мен - прошепна й.

- Не се страхувам.

- Сигурна ли си?

- Напълно - излъга тя.

6.

ТЯ ЛЪЖЕ, ПОМИСЛИ СИ РИВ. ОПРЕДЕЛЕНО СЕ БОЕШЕ ОТ НЕГО. Ето кое беше жалкото. Това беше сестрата, на която Рив се надяваше да попадне всеки път, когато идваше в клиниката. Тя беше онази, превръщаща посещенията му в поне донякъде поносимо изживяване. Това беше неговата Елена.

Добре де, ни най-малко не беше негова. Знаеше името й само защото беше написано на синьо-бялата табелка, прикачена на ревера й. Виждаше я само по време на прегледите. И тя никак не го харесваше.

Но той все пак мислеше за нея като за своя и това нямаше как да се промени. Работата беше там, че между тях имаше нещо общо, нещо, преминаващо границите между видовете и надхвърлящо социалния статус; нещо което ги свързваше, макар че тя най-вероятно би отрекла.

И тя беше самотна, при това по същия начин като него.

Емоционалната й решетка наподобяваше неговата, също и тази на Хекс, както и на Трез и Ай Ем. Чувствата й бяха изолирани, обкръжени от пустота, като на някой, откъснат от обществото. Живееше сред останалите, но всъщност те й бяха далечни. Тя беше отхвърлена, отпаднала от обществото, не-приемана.

Той не знаеше причините, но беше напълно наясно що за живот води тя и именно това беше привлякло вниманието му при първата им среща. После забеляза очите, гласа и аромата й. Интелигентността и съобразителността бяха завършили картинката.