Отмъстена любов

Щом като бе създал мрежа в Колдуел, можеше да направи същото с по-голяма печалба в Манхатън. Не виждаше защо да не планира мащабно.

Като сви по черния път, по който бе минавал и преди, извади изпод седалката зигзауера четирийсети калибър, който бе купил предишната нощ на път към града. Нямаше причина да се преоблича в бойни дрехи. Добрият убиец нямаше нужда да се поти, за да си върши работата.

Бялата фермерска къща си стоеше там в цялата си прелест сред сега покрития със сняг пейзаж - като на някоя от коледните картички на хората. В тихата нощ блед пушек се виеше от един от комините й, който улавяше меката лунна светлина и хвърляше движещи се сенки по покрива. През прозорците се виждаха трепкащите златисти пламъци на свещи, сякаш лек бриз минаваше през всички стаи. Или може би просто бяха проклетите паяци.

Въпреки уютната си идилична външност, къщата наистина всяваше ужас.

Той паркира мерцедеса до табелата на монашеския орден и слезе. Снежинки покриха мигом новите му мокасини. Той ги отърси с ругатня и се почуди защо, по дяволите, проклетите сим-пати не бяха изолирани в Маями. Ама не, гълтачите на грехове се бяха паркирали на хвърлей място от Канада. От друга страна, никой не можеше да ги понася, така че имаше някаква логика.

Вратата на фермерската къща се отвори и кралят се появи с развети бели одежди и странен блясък в червените си очи.

- Закъсня. Закъсня с цели дни.

- Какво от това? Тук изглежда всичко е наред.

- А пропиляното ми време нищо ли не значи?

- Не съм казал това.

- Действията ти обаче говорят друго.

Леш изкачи стълбите с пистолет в ръка и изпита инстинктивното желание да провери дали ципът на панталоните му е вдигнат, докато кралят наблюдаваше движенията на тялото му. И все пак, когато застана лице в лице с онзи, помежду им отново премина електрически заряд и облиза студения въздух.

Прекрасно, няма що. Той въобще не беше по тази част. Честно, не беше.

- Е, ще се залавяме ли за работа? - промърмори Леш, като се взря в кървавочервените очи и се помъчи да не се поддава на властта им.

Кралят се усмихна и вдигна пръстите си с по три кокалчета към диамантите на шията си.

- Да, със сигурност ще се залавяме. Ела насам и ще те заведа при обекта ти. Той си е легнал...

- Мислех, че носиш само червено, Принцесо. А ти какво, по дяволите, правиш тук, Леш?

Кралят замръзна, а Леш се извъртя с насочен напред пистолет. По моравата се приближаваше... едър мъж с пламтящи аме-тистови очи и отличаващата го безпогрешно прическа ирокез: Ривендж, син на Ремпун.

Негодникът въобще не беше изненадан, че се. е озовал на територията на симпатите. Тъкмо обратното, изглеждаше като у дома си. И също така изключително гневен.

Принцеса ли?

Бърз поглед през рамо показа на Леш... нищо, което не бе виждал и преди. Слаб мъж, бяла роба, косата вдигната като... като на момиче всъщност.

В този случай би се чувствал облекчен да е извозен. По-добре да иска секс с жена лъжкиня, отколкото да се изправи пред факта, че е... Е, не беше нужно да се засяга тази тема дори в собственото му съзнание.

Като отново извърна глава, Леш си даде сметка, че това странно прекъсване бе дошло тъкмо навреме. Изваждането на Рив от играта щеше тъкмо навреме да му разчисти пътя към търговията с наркотици в Колдуел.

Пръстът му точно дърпаше спусъка, когато кралят се стрелна напред и стисна дулото.

- Не него! Не него!

Изстрелът отекна в нощта и куршумът се заби в ствола на дърво. Ривендж гледаше как Леш и Принцесата се боричкат за оръжието. От една страна му бе все едно кой от двамата ще спечели надмощие и дали междувременно той или някой друг ще бъде прострелян, нито пък го вълнуваше защо този хлапак подскачаше наоколо, като всъщност трябваше да бъде мъртъв. Животът на Рив завършваше, където бе започнал - тук в тази колония. Дали щеше да умре тази вечер, на сутринта или след сто години, дали щеше да бъде убит от Принцесата или от Леш, изходът бе предрешен, така че подробностите бяха без значение.

Макар че може би цялото това равнодушие бе плод на настроение. В края на краищата той бе обвързан вампир, разделен от партньорката си, така че един вид си беше стегнал багажа, напуснал бе хотелската стая на живота си и сега пътуваше с асансьора надолу към фоайето на ада.

Така поне го приемаше вампирската му страна. Другата половина от същността му разсъждаваше трезво. Даматичните събития в живота винаги пробуждаха лошата му страна и той не бе учуден, че симпатът у него вземаше надмощие над последните остатъци от допамина, който бе вкарал във вените си. Мигновено зрението му се лиши от пълния спектър на цветовете и стана двуизмерно, робата на Принцесата се оцвети в червено, а диамантите на врата й се превърнаха в кървави рубини. Очевидно тя се обличаше в бяло, но той никога не я бе виждал през очите си на вампир и просто бе приел, че червеното е нейният цвят.

Всъщност не даваше и пукната пара за гардероба й.