Отмъстена любов

- Коя си ти? - попита той.

- Пейн.

-Коя?

- Няма значение. Я кажи, намислил ли си да правиш нещо с тези юмруци? Или просто ще си стоиш там?

Той мигом отпусна ръце, тъй като бе крайно неуместно да се посяга на жена...

Ъперкътът, попаднал в челюстта му, бе толкова силен, че разтърси главата и раменете му. Зашеметен повече от изненада, отколкото от болка, той с усилие възстанови равновесието си. В мига, в който го направи, свистящ звук бе последван от нов удар, който го уцели под брадичката и отметна главата му назад.

Но дотук бе с нейните чисти удари. Защитните му инстинкти и годините на тренировки събудиха реакциите му и макар да не виждаше нищо, слухът му заместваше зрението му и му казваше къде се намират краката и ръцете на противника. Изненадващо сграбчи тънката китка на жената и я завъртя в кръг.

Петата й силно се заби в пищяла му и острата болка го ядоса, а в следващия миг като че го шибнаха през лицето с въже. Грабна го, като се надяваше да е плитка, прикрепена към...

Дръпна я силно и усети как тялото й залитна назад. Да, прикрепена към главата й. Идеално.

Да наруши баланса й беше лесно, ала тя беше дяволски силна. Докато само един крак поддържаше тежестта й, тя успя да скочи, да се извърти и да го улучи с коляно в рамото.

Чу я да се приземява и да се готви за нова атака, но той държеше здраво косата й и я контролираше чрез нея. Но също като водата тя бе флуидна, винаги в движение, удряше го отново и отново, докато накрая не се видя принуден да я събори на земята и да я прикове там със здрава хватка.

Бруталната сила надви гъвкавостта.

Задъхан, той се вгледа в лицето, което не можеше да види.

- Какъв ти е проблемът, дявол го взел?

- Отегчена съм. - И след тези думи тя с все сила го фрасна с глава в носа.

Болката го накара да се почувства като на въртележка и хватката му се разхлаби за кратко. Това й бе достатъчно, за да се освободи отново. Сега той се озова отдолу, ръката й притискаше гърлото му и с такава сила, че най-вероятно си помагаше с другата ръка.

Рот се бореше да вкара въздух в дробовете си. Дявол го взел, тя щеше да го убие, ако продължаваше така. Наистина.

Някъде дълбоко в него, в мозъка на костите му, чак в ДНК веригите му се зароди реакцията му. Нямаше да се остави да умре тук и сега. Не, да му се не види. Той беше от оцеляващите. Беше боец. И която и да беше тази кучка, не тя щеше да скъса входния му билет към Небитието.

Рот нададе боен вик въпреки желязната хватка около гърлото си и направи тъй светкавично движение, че сам не го усети. Знаеше само, че части от секундата по-късно жената лежеше по очи върху мрамора, а двете й ръце бяха извити зад гърба й.

Съвършено без причина той си припомни как преди бог знае колко нощи бе изтръгнал ръцете на онзи лесър в пряката, преди да убие негодника. Щеше да направи точно същото и с нея...

Смехът, прозвучал под него, бе това, което го спря. Жената... се смееше. И не като някой, изгубил разсъдъка си. Тя ис-крено се забавляваше, макар сигурно да бе наясно, че всеки миг ще изгуби съзнание от болката, която той щеше да й причини.

Рот отпусна хватката си съвсем малко.

- Ти си откачена мръсница, известно ли ти е това?

Коравото й тяло потрепваше под него, когато тя продължи

да се смее.

- Известно ми е.

- Ако те пусна, пак ли дотук ще го докараме?

- Може би. А може би не.

Странно, но някак си му хареса тази неизвестност и след миг я освободи, както би сторил със злонравен жребец: рязко и примирено. Когато се изправи на крака, очакваше тя отново да го връхлети и донякъде се надяваше на това.

Жената си остана където беше, върху мраморния под, и отново се раздаде цъкането.

- Какъв е този звук? - попита той.

- Имам навик да щракам с ноктите на безименния си пръст и на палеца.

- О, страхотно.

- Хей, ще наминеш ли скоро пак насам?

- Не знам. Защо?

- Защото се забавлявах повече, отколкото ми се е случвало от... от дълго време.

- Та коя си, казваш? И защо преди не съм те виждал тук?

- Да речем, че Тя никога не е знаела какво да прави с мен.

От тона на жената беше ясно коя е тази Тя.

- Е, Пейн, може да дойда пак за още от същото.

- Хубаво. Направи го скоро. - Той я чу да се изправя. -Впрочем, очилата ти са до левия ти крак.

Разнесе се шумолене и тихо затваряне на врата.

Рот вдигна очилата си и даде малко почивка на краката си, като приседна на мрамора. Интересно, болката в крака му доставяше удоволствие, смъденето в рамото, пулсирането на всички натъртени места. Те бяха нещо познато, част от историята и настоящето му и щеше да има нужда от тях в неизвестното, плашещо тъмно бъдеще.

Тялото му все още му принадлежеше. Още функционираше. Още можеше да се бие и може би с малко тренировки щеше да постигне предишната си форма.

Не беше умрял.

Още беше жив. Да, не виждаше, но още можеше да докосва своята шелан и да прави любов с нея. Още можеше да мисли, да говори, да ходи и да чува. Ръцете и краката му действаха безукорно, както и дробовете и сърцето му.

Приспособяването нямаше да е лесно. Един наистина страхотен двубой нямаше да му спести дългите месеци на непохватно привикване, на притеснение, гняв и грешки.