Отмъстена любов

- Изобщо не е твоя работа. Няма да отговоря на въпроса ти. - За твое сведение, този мъж се намира в тази отвратителна ситуация заради мен, майка си и сестра си. Мислиш, че си твърде добра за него ли? Браво. Къде си расла, че всичко около теб е толкова идеално?

Елена застана пред жената, макар силите им далеч да не бяха равностойни предвид фигурата на охранителката.

- Никога не съм го лъгала - така е в моя идеален свят. Всъщност това дори не е идеално, това е нормално.

- Той върши, каквото трябва, за да оцелее. Това е много нормално не само за твоя вид, но и за симпатите. Само защото животът ти е бил лесен...

Елена се приближи до лицето на жената.

- Ти изобщо не ме познаваш.

- Не искам и да те познавам.

- Както и аз. - Думата „кучко" остана неизказана, но подразбираща се.

- Добре де, стига, стига - намеси се Трез и ги раздели. - Хайде по-кротко и без женски бой, става ли? Нека те закарам у вас. А ти - посочи към Хекс - иди да видиш добре ли е той.

Охранителката стрелна Елена ядно с очи.

- Внимавай какви ги вършиш.

- Защо? Иначе ще ме издебнеш пред задната ми врата ли? В сравнение с онова чудо снощи направо си като кукла Барби.

Трез и жената мигом замръзнаха.

- Кой се е появил пред задната ти врата? - попита охрани-телката.

Елена отправи настойчив поглед към Трез.

- Може ли вече да си вървя у дома?

- Кой беше? - попита той.

- Някаква като от японска костюмирана драма, адски злобна.

Двамата изрекоха в един глас:

- Трябва да се преместиш.

- Чудесно предложение, благодаря - отвърна Елена, извърна се рязко и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, тя, естествено, се оказа заключена, така че не й оставаше друго, освен да чака да я пуснат да излезе. Да му се не види. Прехапа долната си устна и се вкопчи в дръжката, готова със зъби и нокти да си проправи път навън.

За щастие Трез дойде и я освободи като птичка от кафез, а тя излетя от клуба навън в студа, далеч от горещината, шума и напластеното отчаяние вътре, които я задушаваха.

Или може би задушаването всъщност бе причинено от разбито сърце?

Какво значение имаше?

Тя зачака пред следващата врата, тази на бентлито, с желанието да не й беше нужна кола, за да се прибере у дома, но знаеше, че щеше да мине много време, преди да успокои дишането си, а какво ли оставаше за дематериализиране.

По пътя на връщане нямаше представа кои улици са пресекли, на кои светофари са спирали и какви коли са се движели около тях. Просто седеше напълно безжизнена на задната седалка на бентлито, с лице, обърнато към прозореца и невижда-щи очи, взрени навън.

Симпат. И спеше със своята полусестра. Сводник. Нарко-дълър. Убиец, без съмнение...

Колкото повече се отдалечаваха от центъра, дишането й вместо да се нормализира, ставаше по-затруднено. Най-лошото бе, че не можеше да се освободи от образа на Ривендж, коленичил пред нея, хванал в ръка евтините й маратонки, с тъй нежни и добри аметистови очи, с глас, прекрасен като звуците на цигулка. Не го ли осъзнаваш, Елена? Без значение в какво си облечена... за мен ти винаги ще блестиш като диамант.

Това щеше да е един от двата му призрачни образа. Щеше да го запомни коленичил пред нея и да съпоставя тази гледка с другата в клуба отпреди малко, с която й разкри истината.

Бе искала да повярва в приказката. И го беше сторила. Но също като горкия млад Стефан фантазията бе мъртва и останките бяха ужасяващи - студен труп, който тя щеше да обвие в размисли, но уханието нямаше да е на ароматни билки, а на сълзи.

Затвори очи и се отпусна назад в облегалката, мека като памук. Най-после колата намали и спря, а тя посегна към дръжката на вратата. Трез излезе пръв и й отвори.

- Може ли да кажа нещо? - промърмори той.

- Разбира се. - Защото нямаше да го чуе каквото и да беше. Мъглата наоколо й бе твърде гъста, а светът й, като този какъв-то баща й се стремеше да си създаде - ограничен само до онова, което бе най-близо до нея... до болката.

- Той не направи това без причина.

Елена вдигна поглед към мъжа. Беше толкова сериозен и ис-крен.

- Разбира се, че не. Искаше да повярвам в лъжите му, а прикритието му бе провалено. Нямаше вече къде да ходи.

- Нямах предвид това.

- Щеше ли да ми признае тези неща, ако не беше изобличен? - Мълчание. - Ето го и отговора.

- Има неща, които не знаеш.

- Мислиш ли? А може би той е много по-малко от онова, което ти се иска да вярваш за него. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и влезе през вратата, която сама можеше да отвори и отново да заключи. Вътре се облегна безсилно на касата й, огледа познатата мизерия пред себе си и й се прииска да рухне.

Не знаеше как щеше да преодолее това. Нямаше никаква представа.

Когато бентлито потегли, Хекс се отправи към офиса на Рив. Почука веднъж, но не получи отговор и тогава набра кода и отвори вратата.

Рив седеше зад бюрото си и пишеше на лаптопа. До него беше новият му мобилен телефон, прозрачно пликче с някакви големи бели таблетки и опаковка бонбони „М&М".