Отмъстена любов

- Лузи... Ще можеш ли да продължиш да идваш? Изглежда, че все пак ще успея да ти плащам.

- Разбира се. Всичко бих направила за баща ти. - Лузи се изчерви. - Исках да кажа и за двама ви. Означава ли това, че си намерила друга работа?

- Парите ще ми стигнат за по-дълго, отколкото очаквах. А и ми е непоносима мисълта той да стои тук сам.

- Ще се грижа добре за него.

Елена се усмихна и й се прииска да прегърне жената.

- Винаги го правиш. Колкото до тази вечер, не съм сигурна колко ще се забавя...

- Не е нужно да бързаш. Двамата с него ще сме добре.

Импулсивно Елена я притисна към себе си.

- Благодаря ти. Много... ти благодаря.

После грабна чантата си и излезе бързешком, преди да се е разнежила като глупачка. Когато се озова навън в студа, шофьорът я посрещна, за да й помогне да се качи в бентлито. Облечен в черен кожен тренчкот, той приличаше повече на наемен убиец, отколкото на частен шофьор, но когато й се усмихна, очите му грейнаха, изумително сияйни и зелени.

- Не се тревожи. Ще те откарам благополучно.

Тя му повярва.

- Къде отиваме?

- В центъра. Той те очаква.

Елена се почувства неловко, че й отварят вратата, макар да разбираше, че от негова страна това бе учтив жест между равни, а не действие на слуга към господар. Просто бе отвикнала на внимание от страна на достойни мъже.

Господи, колко хубаво миришеше в тази кола.

Докато Трез заобикаляше, за да седне зад волана, тя опипа фината кожа на седалката, без да може да си припомни кога за последно бе докосвала нещо толкова луксозно.

Когато колата излезе от пряката и пое по главната улица, тя въобще не усети дупките, които в такситата я караха да се вкоп-чва в дръжката на вратата. Гладко возене. И скъпо.

Къде отиваха?

Към задната седалка струеше нежен топъл въздух, а в главата й отново зазвуча гласовото съобщение от Рив. В съзнанието й трепкаше предчувствие, което като светлините на стоповете на автомобилите пред тях ту припламваше, ту гаснеше на фона на надеждата й, че всичко ще е наред.

Ставаше по-зле. Тя не познаваше добре центъра и се напрегна, докато минаваха през района с луксозни високи сгради. Там, където се бе срещнала с Рив в „Комодор".

Може би беше решил да я води на танци?

Да бе, все едно някой го правеше, без да предупреди жената да си облече рокля.

Колкото по-напред по „Трейд Стрийт" се придвижваха, толкова по-усърдно тя потъркваше кожената седалка, но вече не за да се наслади на усещането. Луксът постепенно оставаше зад гърба им и след като отминаха редицата от добри ресторанти и офис сградите на „Колдуел Куриър Джърнъл", се заредиха ателиета за татуировки и заведения, чийто вид подсказваше за мърляви пияници на бара, осеян с нечисти купички с фъстъци. Следваха клубовете - от онези крещящите, в които тя не стъпваше, защото не харесваше шума, ярките светлини и посетителите им.

Когато пред тях изникна табелата на „Зироу Сам" с черни букви на черен фон, тя знаеше, че ще спрат там и сърцето й отиде в петите. Странно, същата реакция бе имала, когато видя Стефан в моргата: „Това е невъзможно. Няма как да се случва. Не беше редно да е така ".

Ала бентлито не спря пред клуба и за миг у нея проблесна надежда.

Е, да, то се знае. Просто завиха в пресечката, за да спрат пред служебния вход.

- Той е собственик на клуба - промълви тя с безжизнен глас. - Нали така?

Трез не отговори, но не беше и нужно. Слезе, за да й отвори вратата, а тя седеше като вкаменена и се взираше в тухлената сграда. Механично отбеляза, че от покрива се стичаше струйка нечистотия и се събираше в локвичка на земята. Опетнено. Мръсно.

Припомни си как бе застанала пред „Комодор", загледана в искрящо чистото стъкло и хром. Това бе фасадата, която той бе решил да й покаже. А това тук бе мръсотията, която бе принуден да й покаже.

- Той те очаква - промълви меко Трез.

Страничната врата на клуба се отвори широко и се появи друг мъж с външност на мавър. Зад него беше полумрачно, но тя чу приглушеното ехо от кънтящите басове.

Наистина ли й беше нужно да вижда това, запита се.

Елена поклати глава.

- Нямам желание. Върни ме у...

Показа се жена, яка и набита по мъжки и то не само външно. Очите й бяха леденостудени и преценяващи. Тя се приближи и се надвеси в колата.

- Няма да пострадаш. Давам ти дума.

Само дето страданието вече беше налице, каза си Елена. Усещаше в гърдите си болки като при сърдечен пристъп.

- Той те очаква - настоя жената.

Онова, което накара Елена да излезе от колата, бе фактът, че тя не бягаше, при никакви обстоятелства. През целия си живот не се бе крила от трудностите и нямаше намерение да започва сега.

Влезе през вратата с ясното съзнание, че се е озовала на място, което не би посетила по свой избор. Беше сумрачно, музиката думтеше в тъпанчетата й, сякаш някой ги налагаше с юмруци, а от миризмата на твърде много разгорещени тела й идеше да запуши носа си.