Отмъстена любов

СПАДАНЕТО НА НОЩТА ЕЛЕНА СЕ ЗАЕ ДА ТРОШИ ХАПЧЕТАТА на баща си на дъното на керамичната му чаша и когато се превърнаха в достатъчно ситен прах, извади от хладилника кутията с плодов сок и го изля отгоре. По изключение беше благодарна за реда, наложен от баща й, защото в мислите си беше някъде другаде.

В настоящото й състояние беше късмет, че въобще знаеше в кой щат се намира. Ню Йорк, нали така?

Погледна часовника. Нямаше много време. Лузи щеше да пристигне след двайсетина минути, а също и колата на Рив. Колата на Рив. А не той.

Около час, след като беше позвънила и бе оставила съобщението за бившето му гадже, получи съобщение на гласовата си поща от него. Не телефонно обаждане. Просто беше оставил в системата записано съобщение.

Гласът му беше тих и сериозен: „Елена, съжалявам, че си била обект на натрапничество по този начин и ще се погрижа това никога да не се повтори. Бих искал да те видя по здрачава-не, ако си свободна. Ще изпратя за теб колата си в девет часа, ако не ми се обадиш преди това, че не ти е възможно". Пауза. „Искрено съжалявам."

Тя знаеше съобщението наизуст, запдото го беше прослушала около сто пъти. Той звучеше толкова различно. Като че говореше на чужд език.

Естествено, не беше мигнала през целия ден. В крайна сметка реши, че това можеше да се тълкува по два начина: или той беше ужасен, задето изобщо й се бе наложило да контактува с тази жена, или срещата му беше протекла извънредно зле.

А може да беше комбинация и от двете.

Тя отказваше да приеме, че на онази откачалка с безумни очи можеше да се вярва за каквото и да било. По дяволите, жената твърде много напомняше на Елена за баща й, когато изпаднеше в състояние на невменяемост: фиксирана, обсесивна, съществуваща в друга реалност. Искала бе да навреди и бе подбрала думите си според целта си. И все пак добре щеше да е да поговори с Рив. Нужно й бе неговото успокоение, но поне не оставаше много време до срещата им.

След като се увери, че кухнята е отново в същия ред, в който я завари, тя слезе в сутерена и отиде в стаята на баща си. Той лежеше в леглото неподвижен и със затворени очи.

- Татко? - Той не помръдна. - Татко?

Сокът се разплиска, когато тя едва не хвърли чашата на масата.

- Татко!

Очите му се отвориха и той се прозя.

- Привет, дъще моя.

- Добре ли си? - Тя го огледа внимателно, макар да бе скрит почти до брадичката от кадифената завивка. Беше блед и косата му стърчеше във всички посоки, но дишаше спокойно. - Има ли нещо...

-Английският е доста груб за ухото, не мислиш ли?

Елена замълча за малко.

- Прости ми. Аз просто... Добре ли си?

- Напълно. Посрещнах новия ден, обмисляйки един проект, затова се задържах в леглото по-дълго от обичайното. Реших да прехвърля на хартия гласовете в главата ми. Вярвам, че ще е от полза да ги пусна на воля, вместо да ги държа у себе си.

Елена си позволи да отпусне напрегнатите си мускули и тежко седна на леглото.

- Сокът ти, татко. Искаш ли да го изпиеш?

- О, прекрасно. Колко е съобразителна прислужницата, че го е приготвила.

-Да, тя е много съобразителна.

Елена му подаде чашата и го наблюдава как изпива лекарствата си, а сърдечният й ритъм постепенно се нормализира.

Напоследък животът й бе поредица от Бум!, Тряс! и Пук! в стил „Батман", които я подмятаха насам-натам по страниците на комикса, докато главата й се замаеше. Явно трябваше да мине известно време, преди всяка дреболия да престане да прераства в лудешка драма в съзнанието й.

Когато баща й беше готов, тя го целуна по бузата, каза му, че излиза за малко и отнесе чашата обратно горе. До момента на пристигането на Лузи около десет минути по-късно Елена напълно се бе съвзела. Щеше да се види с Рив, да се порадва на компанията му, а после отново да се заеме с търсенето на работа, щом се прибереше у дома. Всичко щеше да е наред.

Отвори вратата, решително изправила рамене.

- Как си?

- Добре съм. - Лузи хвърли поглед през рамо. - Знаеш ли, че отпред е паркирано едно бентли?

Елена изумено повдигна вежди и надникна през вратата. Пред мизерната й къщичка под наем наистина имаше чисто ново лъскаво и луксозно бентли, което изглеждаше толкова не на място, колкото диамант на ръката на клошар.

Шофьорската врата се отвори и от нея излезе невероятно красив тъмнокож мъж.

- Елена?

- Ъъ... да.

- Дошъл съм да ви взема. Аз съм Трез.

- Аз... ще ми трябва минутка.

- Не бързайте.

Усмивката му разкри вампирски зъби и тя се успокои. Не обичаше да е в близост до хора. Не им се доверяваше. Тя бързо влезе вътре и си облече палтото.