Отмъстена любов

Жената тръгна пред Елена, а маврите я съпровождаха от двете й страни, като с едрите си тела проправяха пътека през човешката джунгла, от която тя нямаше желание да е част. Сервитьорки, облечени в прилепнали черни униформи, разнасяха всевъзможни видове алкохол, полуголи жени се отъркваха в мъже с костюми и погледите на всички блуждаеха някъде встрани, сякаш поръчаното или онзи, който бе пред очите им, не ги удовлетворяваше.

Поведоха я към бронирана черна врата и след като Трез каза нещо в ръчния си часовник, тя се отвори, а той се отмести встрани, сякаш очакваше Елена да влезе направо, сякаш това бе просто нечия дневна.

Да... но не.

Като се взря в тъмнината от другата страна, видя единствено черен таван, черни стени и лъскав черен под. Но тогава Ривендж пристъпи и попадна в полезрението й. Беше точно такъв, ка-къвто го познаваше - едър мъж със самурено палто, модерна прическа ирокез, аметистови очи и червен бастун.

И все пак й беше напълно непознат.

Ривендж се взря в жената, която обичаше, и видя на бледото й напрегнато лице точно онова, което бе искал да предизвика.

Отвращение.

- Заповядай, влез - рече той. Трябваше да доведе нещата докрай.

Елена погледна към Хекс.

- Ти си охрана, нали? - Хекс се намръщи, но кимна. - Тогава идваш вътре с мен. Не искам да оставам сама с него.

Думите й го поразиха толкова силно, сякаш бръснач бе прерязал гърлото му, но той не показа никаква реакция, когато Хекс пристъпи напред, а Елена я последва. Вратата се затвори като непробиваема преграда за музиката и тишината бе оглушителна като писък.

Елена погледна към бюрото, на което той умишлено беше оставил двайсет и пет хиляди долара в брой и пакет кокаин, увит в целофан.

- Каза ми, че си бизнесмен - промълви тя. - Явно моя е вината, задето приех автоматично, че бизнесът ти е законен.

Той бе способен само да я гледа, гласът му го бе напуснал, пресекващият му дъх не би му позволил да каже и дума. Единственото, което можеше да стори, докато тя стоеше пред него скована и гневна, бе да я запамети - прибраната назад червеникаворуса коса, очите с цвят на карамел, скромното черно палто и ръцете й, пъхнати в джобовете, като че не искаше да се докосне до нищо.

Не би искал да я запомни такава, но тъй като я виждаше за последно, не можеше да се въздържи да не фокусира всяка подробност.

Очите на Елена се преместиха от наркотика и парите към лицето му.

- Значи е истина? Всичко, което каза бившата ти приятелка?

- Тя ми е наполовина сестра. Да, всичко.

Жената, която обичаше, отстъпи от него крачка назад и в уплахата й ръката й от джоба се стрелна към гърлото й. Той знаеше точно какво си мисли: той се бе хранил от нея, бяха голи и сами в пентхауса му. Възстановяваше спомена и осъзнаваше факта, че не вампир бе смукал от вената й.

Бе го сторил симпат.

- Защо ме накара да дойда тук? - попита го. - Можеше да ми го кажеш и по телефона... Не, няма значение. Тръгвам си. Никога повече не ме търси.

Рив се поклони леко и изрече задавено:

- Както желаеш.

Елена се обърна и отиде до вратата, където спря.

- Ако обичате, някой да ме пусне да се махна оттук.

Когато Хекс се пресегна и отвори изхода й към свободата,

Елена почти хукна навън.

Вратата се затвори зад нея и Рив я заключи със съзнанието си, закован на мястото, където тя го остави.

Съсипан. Беше напълно съсипан. И не защото отдаваше себе си и тялото си на садистка социопат, която щеше да се наслаждава на всеки миг от изтезанието му.

Когато зрението му се замъгли от червена пелена, знаеше, че не лошата му страна взема връх. Нямаше начин. Беше наблъскал толкова допамин във вените си през последните дванайсет часа, че би повалил и слон, просто защото не се доверяваше на себе си, че иначе би пуснал Елена да си отиде. Трябваше да обезсили лошата си страна за последен път... за да може да постъпи правилно по правилните причини.

Така че, не, това червено нямаше да бъде последвано от дву-измерно виждане и усещания, връщащи се в цялото му тяло.

Ривендж извади от вътрешния джоб на сакото си една от носните кърпи, изгладени от майка му, и я притисна, както беше сгъната, под очите си. Кървавочервените сълзи, бликащи от тях, не бяха само за Елена и него самия. Бела бе изгубила майка си едва преди четирийсет и осем часа. А преди да е свършила нощта, щеше да изгуби и брат си.

Пое си дъх веднъж, но толкова дълбоко, че усети напрежение в ребрата. После прибра кърпичката и се зае да подкара живота си към гроба.

Едно беше сигурно: Принцесата щеше да си плати. Не за га-достите, които му бе причинила и се канеше да му причини. Майната му на това. Не, тя бе посмяла да отиде при любимата му. И заради това щеше да я унищожи, дори това да доведеше до гибелта му.

55.

И КАКВО, ПО-ДОБРЕ ЛИ СЕ ПОЧУВСТВА, КАТО ГО ОТРЯЗА ТАКА?

Елена спря пред страничния изход на клуба и погледна през рамо към охранителката.