Отмъстена любов

- Вземи го. - Той бръкна в джоба си и хвърли ключа на господин Д. - Това е новата ти кола. Ако ще ме представляваш на улицата, трябва да имаш вид, че знаеш какво правиш.

- Да, господине.

Леш завъртя очи и помисли колко лесно беше да мотивира дребния глупак.

- Не забърквай каши, докато ме няма, става ли?

- Къде ще бъдете?

- В Манхатън. Можеш да ми звъниш на мобилния телефон. До по-късно.

53.

ПРИЗОРИ В СТУДЕНИЯ ДЕН ПОД ОБЛАЦИТЕ, нашарили млечносиньото небе, Хосе де ла Крус влезе с колата си през портата на гробището „Борова горичка" и закриволичи сред безкрайните редици от надгробни плочи. Тесните виещи се алеи му напомняха „Живот" - игра, по която с брат му се увличаха като деца. Всеки играч получаваше малък автомобил с шест дупки и започваше с една пионка, обозначаваща самия него. С течение на играта трябваше да се придвижиш напред по начертания път и да се сдобиеш с още пионки, обозначаващи съпруга и деца. Целта беше да влезеш в притежание на хора, пари и възможности, за да запушиш дупките в колата си, да запълниш изначалните празнини.

Той се огледа и си помисли, че в играта, наречена „Истински живот" в крайна сметка се озоваваш сам в дупка в пръстта. Не беше познание, което искаш децата ти да научат от указанията в кутията.

Когато стигна до гроба на Криси, паркира колата си на същото място, където беше стоял около един час предишната нощ. По-нагоре имаше три полицейски коли, четирима униформени в дебели шуби и жълта лента между надгробните плочи, ограждаща мястото на престъплението.

Взе кафето си със себе си, макар в най-добрия случай вече да беше хладко и докато вървеше, видя подметките на чифт ботуши, подаващи се между кръга, образуван от краката на колегите му.

Едно от ченгетата хвърли поглед назад през рамо и изражението му подготви Хосе за състоянието на трупа: ако някой дадеше на униформения торбичка за повръщане, той направо би пробил дъното й.

- Здравейте, детектив.

- Чарли, как си?

- Ами... добре.

Да бе, друг път.

- Личи си по вида ти.

Останалите насочиха погледи към него и му кимнаха. Физиономиите на всички сякаш също казваха „иде ми да си изповръ-щам червата".

От друга страна жената полицейски фотограф, за която се знаеше, че си има проблеми, се беше привела и щракаше апарата с усмихнато лице, сякаш се любуваше на гледката. Май се канеше да си запази някоя от снимките за спомен.

Грейди беше захапал букета. Или може би нещо друго?

- Кой го е открил? - попита Хосе, като приклекна, за да огледа трупа. Чисти разрези. Много на брой. Това бе извършено от професионалист.

- Гробар - отвърна един от полицаите. - Преди около час.

- Къде е той сега? - Хосе се изправи и отстъпи встрани, та мъжемразката да продължи да си върши работата. - Искам да говоря с него.

- Отиде в къщичката на пазача да пийне кафе. Имаше нужда. Много е потресен.

- Разбирам го. Повечето от труповете тук не се намират отгоре върху гробовете.

Четиримата дружно му отправиха красноречив поглед в смисъл „Нито пък са в това състояние".

- Приключих с трупа - обяви фотографката и постави капачката обратно върху обектива на апарата си. - Заснех и следите в снега.

Хосе обиколи мястото предпазливо, за да не засегне различните отпечатъци и малките номерирани флагчета, които ги маркираха, нито пък пътеката, проправена през терена. Беше очевидно какво се е случило. Грейди се бе опитал да избяга от преследвача си и не беше успял. Ако се съдеше по кървавите следи, беше наранен само колкото да бъде обездвижен и после бе завлечен до гроба на Криси, където беше разчленен и убит.

Хосе се върна при трупа, огледа надгробния камък и забеляза кафеникава следа по него. Засъхнала кръв. Готов беше да се обзаложи, че е оставена там нарочно още докато е била топла. Част от нея се бе стекла във вдълбаните букви на надписа „Кристиан Андрюз".

- Засне ли това? - попита той.

Фотографката го стрелна намусено. После свали капачката, направи снимка и отново я постави.

- Благодаря - каза й той. - Ще те повикаме, ако ни потрябва още нещо. - Или ако намереха други мъже, обезобразени по подобен начин.

Тя хвърли прощален поглед към Грейди.

- За мен беше удоволствие.

Очевидно, рече си той, докато отпиваше с гримаса от кафето си. Старо. Студено. Гадно. Също като фотографката. Нямаше по-лошо кафе от това в полицейския участък и ако не се намираше на местопрестъпление, би го излял и би смачкал чашата от стиропор.

Хосе огледа мястото. Имаше дървета, осигуряващи прикритие. Никакви светлини освен тези откъм пътя. Портата се заключваше нощем. Само ако беше останал малко по-дълго... щеше да спре убиеца, преди да кастрира Грейди, да нахрани нещастника за последно и без съмнение да го гледа с наслада как умира.

- Дяволите да го вземат.

Сиво комби с полицейски знак на шофьорската врата отби и спря. От него слезе мъж с малка черна чанта и се приближи тичешком.

- Съжалявам, че закъснях.

- Няма проблем, Робъртс. - Хосе се ръкува с патолога. - Ще се радваме да ни съобщиш час на смъртта, когато ти е възможно.

- Разбира се, но няма да се лесно. След четири часа устройва ли ви?