Отмъстена любов

- Чу ли какво казах? - попита провлечено жената. Гласът й беше различен от всичко, чувано някога от Елена и говорът й повече наподобяваше съскане. - Наблюдавах ви през прозореца и забелязах как той се отдръпна накрая. Знаеш ли защо го направи?

Елена продължаваше да мълчи и се зачуди дали би успяла да се добере до спрея в чантата си. Но някак й се струваше, че той не би помогнал...

Мили боже, това на ушите й живи скорпиони ли бяха ?

- Той не е като теб. - Жената се усмихна със зловещо задоволство. - И то не само защото е наркобарон. Той не е вампир. - Когато веждите на Елена подскочиха, другата се засмя. -Нима не беше наясно за нищо от това?

Очевидно чипсът и професионалният й опит не помагаха особено.

- Не ти вярвам.

- „Зироу Сам". В центъра на града. Той го притежава. Знаеш ли за този клуб? Вероятно не, защото нямаш вид на някоя, която би отишла там. Без съмнение това е причината толкова да му харесва да те чука. Нека ти кажа какво продава там. Човешки жени. Всякакви видове наркотици. И знаеш ли защо? Защото той е като мен, а не като теб. - Жената се наведе към нея, а очите й блестяха. - А знаеш ли каква съм аз?

Откачена кучка, помисли си Елена.

- Аз съм симпат, момиченце. И двамата с него сме такива. И той е мой.

Елена започна да се чуди дали щеше да умре тази нощ, тук, зад къщата, с четири торби с покупки в краката си. И причината за това нямаше да е фактът, че тази лъжлива кучка наистина е симпат. Но всеки достатъчно побъркан да твърди такова нещо, бе абсолютно способен на убийство.

Жената продължи с пронизителния си глас.

- Искаш ли наистина да го опознаеш? Върви в клуба и го намери. Накарай го да ти каже истината и така ще разбереш какво си допуснала в тялото си, малката. И помни, че той напълно ми принадлежи. Сексуално, емоционално... Всичко, свързано с него, е мое.

Пръстите й с по три фаланги се плъзнаха по лицето на Елена и после жената изчезна.

Елена се разтрепери така силно, че за известно време не можеше да се движи. Студът беше това, което я спаси. Внезапният леден порив на вятъра я запрати напред и тя трябваше да се задържи на краката си, за да не се строполи върху покупките си.

Когато най-накрая откри ключа от къщата, той влезе в ключалката със същата лекота, с която това бе станало в линейката. Не улучи отвора... не улучи отвора... не улучи отвора...

Най-накрая.

Тя превъртя ключа и хвърли вътре торбите с покупките, а после хлопна вратата зад гърба си. Бързо заключи и сложи веригата.

С едва държащи я крака тя отиде и седна до кухненската маса. Когато баща й запротестира заради шума, тя отговори, че е бил вятърът и се помоли той да не се качи при нея. В последвалата тишина Елена не чувстваше никакво присъствие около къщата, но мисълта, че същество като това знаеше за нея и Рив, а също и точния й адрес... Тази откачена жена ги беше наблюдавала\

Скочи на крака и се втурна към кухненската мивка, като пусна водата, за да заглуши звука от повръщане, в случай че се наложеше. С надеждата да успокои стомаха си тя събра двете си длани, напълни ги със студена вода и погълна част от нея, преди да наплиска лицето си. Това подействаха донякъде отрезвяващо на съзнанието й.

Обвиненията, отправени от жената, бяха абсолютно безпочвени и нямаха нищо общо с действителността... Ако се съдеше по блестящия й поглед, тя таеше в себе си гняв.

Рив не беше нищо от тези неща. Наркобарон, симпат, сводник. Я стига.

Ако информацията идва от вманиачена бивша приятелка, със сигурност не биваше да се приема за чиста монета нищо повече от това кой е любимият цвят на въпросния мъж. Особено след като Рив беше дал ясно да се разбере, че не са заедно и беше споделил, че от самото начало е имал ядове с нея. Нищо чудно, че не беше пожелал да сподели подробности. Никой не обичаше да признава пред някого, с когото започваше отношения, че го преследва психопат от миналото му.

Какво трябваше да направи сега? Беше повече от очевидно. Щеше да каже на Рив. Без да превръща случилото се в драма и да му придава голямо значение, а по-скоро щеше да го информира, така че той да е наясно, че въпросната особа е психически нестабилна.

Елена се почувства добре от съставения план.

Докато не се опита да извади телефона от чантата си и не установи, че още трепери. Съзнанието й може да реагираше адекватно, може да разсъждаваше напълно рационално, но адреналинът си казваше своето и не се интересуваше от здравия й разум.

Какво се канеше да направи? О... да. Ривендж. Да се обади на Ривендж.

Набра номера му и започна да се отпуска лека полека. Щяха да се справят с положението. Изненада се, когато се включи гласовата поща, но после се сети, че той е на среща. За малко да затвори, но не обичаше неизяснените неща, а и нямаше причина да се чака.

- Здравей, Рив, току-що ме посети онази... жена. Наговори ми пълни безумици за теб. Аз просто., мислех, че е редно да знаеш. Честно казано, тя е стряскаща. Както и да е, може би ще ми звъннеш да го обсъдим. Наистина ще се радвам. До скоро.