Отмъстена любов

Всички посегнаха към оръжията си, макар да не беше възможно враговете им да се бяха озовали в близост до каменната им крепост.

Тор стоеше спокойно на входа на къщата с леко разтворени крака, а ръцете му стискаха пистолета, с който току-що беше стрелял. Ви се втурна към него, но Бъч го хвана здраво през гърдите, за да му попречи да повали Тор на земята.

Това обаче не спря устата на Ви.

-Къде ти е умът, по дяволите?

Тор насочи към земята дулото на оръжието.

- Може още да нямам сили за ръкопашен бой, но съм най-добрият стрелец сред всички вас.

- Ти си проклета откачалка - озъби се Ви. - Ето какво си.

- Наистина ли мислиш, че бих те прострелял в главата? - Гласът на Тор беше спокоен. - Вече изгубих любовта на живота си. Убийството на един от братята ми не е целта, която преследвам. Както вече казах, аз съм най-добрият стрелец, а това е плюс, който не бихте искали да оставите на резервната скамейка в нощ като тази. - Тор прибра зигзауера си в кобура. - И преди да започнете с въпросите защо, ще ви кажа, че това беше демонстрация, а не опит да ти отнеса грозната козя брадичка. Не че не бих убил, за да ти обръсна брадата, която направо си плаче за това.

Последва дълга пауза.

Рот избухна в смях. Което, разбира се, беше напълно налудничава реакция. Но мисълта, че няма да се чувства гузен, задето оставяха Тор като куче, на което не е позволено да се присъедини към семейната разходка, беше толкова облекчаваща, че единствено можеше да се разсмее.

Рейдж беше първият, присъединил се към него, отмятайки глава назад, а русата му коса и невероятно белите зъби проблеснаха на светлините, идващи от сградата. Докато се смееше, голямата му ръка притисна сърцето, като че се боеше то да не изскочи навън.

На ред беше Бъч. Ченгето се разтресе и изпусна от хватката си тялото на своя най-добър приятел. Фюри се усмихна за секунда, а после широките му рамене започнаха да подскачат, което подейства на Зи и след малко по белязаното му лице се разля широка усмивка.

Тор не се усмихна, но се забеляза лек проблясък от начина, по който някога беше показвал задоволството си, в това как се отпусна стойката му. Тор беше сериозен по природа, предпочиташе да се убеди, че всички наокола са спокойни и в добри отношения, вместо да се майтапи и да държи речи. Но това не значеше, че не може да се забавлява наравно с тях.

Именно по тази причина беше играл отлично ролята си на водач на Братството. Притежаваше нужния набор от качества, за да се справи със задачата: разсъждаваше трезво и имаше голямо сърце.

Насред смеха, звучащ от всички страни, Рейдж погледна към Рот и двамата се прегърнаха, а после се отдръпнаха един от друг. Рот предложи на своя брат мъжкия вариант на извинение, което се състоеше в здраво потупване по раменете. Обърна се към Зи и той кимна веднъж. А това от страна на Зи представляваше съкратения вариант на „Да, държа се като задник, но си имал своите причини и вече всичко е наред".

Беше трудно да се каже кой започна, но някой положи ръка на нечие рамо и после друг го направи, докато накрая се озоваха прегърнати като при игра на американски футбол. Кръгът, който оформиха във ветровитата нощ, беше неправилен, съставен от различни на ръст мъже, с различна големина на торсовете и вариращи дължини на ръцете. Но събрани заедно, те представляваха неразривно цяло.

Застанал рамо до рамо с братята си, Рот видя нещо специално, което някога бе приемал за даденост: Братството отново беше събрано заедно.

- Хей, може ли да се погушкам с вас?

Гласът на Ласитър ги накара да вдигнат глави. Ангелът стоеше на стъпалата на имението, а блясъкът му хвърляше мека, приятна светлина в нощта.

- Може ли да го ударя? - попита Ви.

- П о-късно - обеща Рот и развали кръга. - При това много, много пъти.

- Не това имах предвид - нацупи се ангелът, а те се дема-териализираха един след друг към мястото на срещата, докато Бъч потегляше с колата си.

Хекс прие форма сред боровете на стотина метра от гроба на Криси. Избра мястото не защото очакваше Грейди да стои до надгробната плоча и да бърше нос в ръкава на якето си с орела на гърба, а защото искаше да се почувства още по-зле, отколкото вече се чувстваше. И не можа да измисли по-подходящото място от това, на което горкото момиче щеше да свърши идната пролет.

За нейна изненада, обаче, не беше сама. По две причини.

Седанът, паркиран на един завой с ясна видимост към гроба, без съмнение принадлежеше на Де ла Крус или на някой от хората му. Но наоколо имаше още нещо.

Всъщност, представляваше някаква зловеща сила.

Всичките й инстинкти на симпат настояха да бъде внимателна. Доколкото можеше да прецени, съществото беше лесър, но с много по-голяма мощ и в бърз изблик на желание за самозащита тя се изолира, като се сля с пейзажа.

Я виж ти. Още присъстващи.