Орки

— В такъв случай разпратете още съгледвачи. Правете каквото трябва. Не ме занимавайте с дреболии. — Настроението й рязко се влоши. — Да потегляме за Гривеста гледка! — Тя махна с ръка в знак, че е свободен.

Той потъна в нощта, опитвайки се да овладее нарастващото си възмущение.

Наблизо течеше малка рекичка. Дженеста взе една факла, приближи се до брега, заби я в меката почва и приседна. Светлината на факлата хвърляше мигащи отблясъци по повърхността на поточето. Но след известно време кралицата забеляза, че отблясъците приемат определена форма. В началото бяха само отражение на пламъка на факлата, но сетне огънят и водата се смесиха.

Дженеста наблюдаваше появилото се във водата лице по-скоро с досада, отколкото с изненада. След смъртта на Адпар вече не беше необходима специална среда, за да могат да общуват Дженеста и единствената й оцеляла сестра. Проблемът беше, че правилото важеше и в двете посоки.

— Сега ми е само до теб, Санара.

— Не можеш да се скриеш от последствията на своите действия.

— Какво знаеш за моите действия, натрапнице?

— Зная за злото, което си сторила на сестра си.

Дженеста си помисли, че при подходяща възможност би го повторила отново. Дори имаше подобно намерение.

— Трябва да си доволна от това, което сторих. Един тиранин по-малко на земята. Такива неща не те ли радват?

— Лицемерието ти е отблъскващо. Не ти ли е известно, че мнозина те имат за най-големия тиранин?

— О, така ли? — попита Дженеста с нескрито задоволство.

— Така е и ти го осъзнаваш напълно. Деспотизмът ти няма граници.

— Нима е по-лош от тиранията на единствения унистки бог? И от неговите последователи, които не знаят милост?

— Че нима боговете на древните раси не са били жестоки?

— Кой се поставя сега над боговете? — захили се Дженеста. — Както и да е, съмнявам се, че ме посещаваш само за да ме обсипеш с укорите си. Имаш ли да кажеш нещо важно, защото съм доста заета?

— Ти прогонваш дори онези, които се опитват да ти помогнат. Всички бягат от теб.

— Достатъчно силна съм, за да постигна онова, което искам.

— Може би.

— А когато го постигна, вече няма да се нуждая от последователи.

— В тази игра, сестрице, има и други силни играчи. От някои от тях би трябвало да се боиш дори ти.

— От кого? — просъска Дженеста. — Кой би посмял? Унисти, пантеонисти, религиозни фанатици! Или тези орки, които преследвам. Жалка дружина, която не може да се мери с моята армия. От тях ли да ме е страх? От тези глупави диваци!

— Подиграваш им се, но те се оказаха далеч по-способни в това начинание.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах достатъчно.

— Да не би да имат вече няколко от инструментумите? — попита кралицата, като едва успя да скрие вълнението в гласа си.

Санара не отговори.

— Мълчанието ти е достатъчно красноречиво, сестрице. Би трябвало да ти благодаря за информацията. Сега вече зная, че като заловя онези изменници, ще получа повече, отколкото съм очаквала. Добре са си свършили работата.

— Заобиколена си от смърт и проклятие.

— И това ли е всичко? Аз съм господарка и на двете, Санара, и нито едно от тях не може да ме изплаши.

— Ще видим. Но защо трябва да причиняваш нови страдания? Все още не е късно да се поправи стореното.

— Приказки на вятъра, Санара, и нищо повече. Омръзна ми да слушам хленченето ти.

— Но не казвай, че не съм те предупредила.

Дженеста замахна ядно с ръка, удари по водата и прекъсна връзката.

Съмняваше се, че ще може да се справи със Санара така лесно, както с Адпар. Защитата й беше далеч по-силна. Но въпреки това реши да постави тази задача в началото на списъка.

Страк и дружината бяха все още на върха на хълма, когато се зазори.

Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от постройките под тях. Чуваха се птичи песни.

Онези от оръженосците, които си бяха легнали в последна смяна, започнаха да се пробуждат. Страк почти не беше мигвал. Нито пък Койла.

— Тези никога ли не спят? — кимна тя към селището.

По улиците се движеха тълпи хора. На скелето на храма вече вдигаха с въжета строителни материали.

— Работливи са, не може да се отрече — отвърна Страк. — Цяла нощ бяха на строежа.

Имаше хора и вън от вратите. Някои пеша, други, яхнали коне, обикаляха стената.

— Това сигурно са патрули — подметна Джъп и се прозя.

— Страк, реши ли какво ще правим? — попита Алфрей.

— Нали ви казах, спускаме се мирно и открито.

— Щом казваш.

— Ти май не си съгласен.

— И не само той — рече му Койла. — Ако нещата долу се объркат, всички ставаме заложници на съдбата.

— Какво друго може да се направи? Както ви казах… — той млъкна, извърнал глава надолу към селището.

— Какво има? — попита Койла.

— Страк? — присъедини се към нея Алфрей.

— Някой идва.

— А? — надигна се до него Хаскеер.

И тогава ги видяха. Група ездачи, които тъкмо се спускаха в долината.

— Богове! — възкликна Джъп. — Трябва да са поне стотина.

Койла засенчи очи с ръка.

— И са орки.

— Орки са, в името на Четворицата! — потвърди Алфрей. — Страк, кои може да са?

— Ако късметът ни е изневерил, сигурно е съгледвачески отряд на Дженеста.

— А ние сме само седмина — информира го Хаскеер.

Някои от ездачите размахваха щитовете и копията.