Орки

— Беше ми интересно, нищо повече. Какво друго?

— Ами, призна ми… че съм й се струвал някак… нереален.

— Какво пък, може да се сънувате взаимно — каза тя.

Това му се стори прекалено сложно, затова само добави:

— Освен това ме покани на престорен дуел.

Тя вдигна многозначително вежди. Нерядко престореният дуел между мъжкар и женска бе прикрит начин за флиртуване.

— Зная какво си мислиш — рече й той. — Но това е само сън!

— Може би — рече тя предпазливо. — Създал си в ума си идеалната женска.

— О, казваш го, сякаш съм превъртял.

— Не, не, не исках да кажа това. Но ти никога досега не си се чифтосвал. Пък и кой от нас го е правил, като се има предвид какъв живот водим. Не можеш твърде дълго да загърбваш… естествените нужди. Ето откъде се пораждат и сънищата.

— Как бих могъл да се чифтосам с някой, който дори не съществува? Освен ако не ми хлопа дъската?

— Напълно здрав си, повярвай ми. Исках да кажа, че в този сън срещаш женската, която би желал да имаш, нищо повече.

— Не ми се вярва, но пък от друга страна… — Той не можеше да обясни какво има предвид. — Има нещо, което ужасно ме изнервя. Все не успявам да науча името й.

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо особено.

В ранния следобед Страк даде заповед да спрат за почивка и храна. Оставаше съвсем кратък преход до Гривеста гледка. Разпратиха няколко групи на лов. Други тръгнаха да събират из гората диви плодове.

Двамата с Койла се присъединиха към последните. Страк се постара да се отдалечат от останалите и те се настаниха върху един паднал дънер, от който се виждаше заливът.

— Какво има пак? — попита тя, очаквайки отново да стане дума за сънищата.

— Забелязах нещо по-рано. Не зная обаче какво може да означава. — Той бръкна в кесията, извади звездите и ги подреди една до друга на тревата. — Разглеждах ги и… чакай да видим дали ще стане отново.

Тя беше учудена и заинтригувана.

Той взе седемлъчната звезда, която бяха открили в Роднопол, и постави до нея четирилъчната от Прокоп. След това ги допря с напрегнато изражение на лицето. Изминаха няколко секунди.

— Не зная дали… — изведнъж се чу глухо изщракване. — А, ето!

Звездите се бяха прилепили една за друга, придържани от лъчите, макар да не се виждаше как точно бе станало.

— Как го направи? — попита тя.

— Честно казано, не зная. — Той й подаде двете звезди.

Дори от съвсем близо тя не бе в състояние да установи по какъв начин звездите се бяха прикрепили една за друга. Ала въпреки това изглеждаха като едно цяло.

— Не може да бъде — промърмори тя, докато ги въртеше в ръце.

— Зная. И аз си рекох така първия път.

— Знаеш ли, този, който ги е направил, е бил доста умен — рече тя. — Лесно ли е да ги разделиш?

— С малко сила и разклащане става. Но може би защото не знам как точно се прави. — Той протегна ръка и тя му ги върна. — Но като ги гледаш така, си мислиш, че са били създадени точно за това.

— Да, и аз си го помислих. — Тя не можеше да свали очи от тях. — Случайно ли го откри?

— Донякъде. Разглеждах ги и изведнъж… го разбрах. Струваше ми се съвсем очевидно.

— Притежаваш скрити таланти. На мен никога не би ми хрумнало. — Тя погледна съчленените звезди. Имаше нещо във връзката им, което противоречеше на всякаква логика. — Какво ли означава това?

— Не зная — сви рамене той.

— Разбира се, след като си осъзнал, че две от тях могат да се съчленяват…

— Същото важи и за останалите. Да. Но нямах време да опитам.

— Сега имаме.

Той посегна към една от другите звезди, но спря. Беше дочул шумолене от шубрака пред тях. Двамата се изправиха.

Храстите се разтвориха и от там пристъпи една фигура. Беше само на няколко крачки от тях.

— Ти! — възкликна Койла и ръката й се стрелна към дръжката на меча.

— Какво е това, по дяволите? — изрева Страк.

— Нали ви обещах, че пак ще се срещнем — припомни им Мика Лекман.

— Хубаво — кимна навъсено Койла. — Сега ще мога да си свърша работата.

Ловецът на глави не обърна внимание на заканата й. Беше се втренчил в звездите.

— Много мило, че сте се досетили да ми ги донесете.

— Ако ги искаш, ела и ги вземи — озъби му се Страк.

— Чу ли това, Грийвър? — подвикна Лекман.

От храстите встрани от Страк и Койла се появи втори човек. В едната си ръка държеше нож, а другата завършваше с метална кука.

— Какво имаме тук, сбирка на негодници? — обади се Койла.

Олей я надари с поглед, изпълнен с омраза.

— Виждаш ли, Грийвър? — попита Лекман. — Разделяй и владей.

Олей посочи с върха на меча си Койла и изръмжа:

— Време е за разплата, кучко.

— Когато си готов, еднооки. Или трябва да те кръстя едноръки? Едноухи?

Лицето му се изкриви от гняв.

— А къде е тъпакът? — зачуди се Страк.

Храсталакът отново се разлюля и сред дъжд от листа се подаде Блаан. Носеше яка сопа с обгорена дръжка и шипове на края.

Нямаше и следа от останалите Върколаци.

— Искаме само главичките ви — увери ги Лекман. — Нищо повече. А и тези — той посочи звездите. — Да не вдигаме голяма врява, а?

— Ще ги получиш на куково лято, гаднико — рече му Койла.

Оръжията се хлъзнаха навън от смазаните ножници.

Страк и Койла опряха гърбове. Тя се извърна към Олей, а Страк пое Лекман и Блаан.