Орки

Тя стоеше там. Изправена, с горда осанка, великолепна. В ръката си стискаше тояга като неговата. На устните й трепкаше хладна усмивка.

Той понечи да отвърне нещо.

Неочаквано тя зае бойна стойка. Беше насочила тоягата си към него и я държеше на височината на гърдите, сякаш бе копие, разтворила широко крака. Тялото й бе като изопната струна.

Ударът дойде, преди той да го забележи. Само благодарение на инстинкта си успя да вдигне ръка и да го парира частично.

Беше втрещен.

Тя отстъпи назад, размаха тоягата и нападна отново. Той отново отби удара, като този път почувства сътресението от сблъсъка в цялото си тяло. Тя приклекна, опита да го нападне ниско, но и този път той успя да я спре.

— Събуди се! — извика тя, докато подскачаше извън обсега му. Сега вече се усмихваше и очите й блестяха. Изведнъж се досети, че атаката не е преднамерена. Женската му оказваше огромната — според представите на техния народ — чест да участва в престорен дуел. Макар че никоя друга раса не би го сметнала за чест, при орките не беше рядкост по време на подобни двубои да получават сериозни счупвания и дори фатални наранявания.

— Спри да се защитаваш и започни да се биеш! — извика му тя, потвърждавайки подозренията му. — Не съм те поканила само да ми парираш ударите!

С дефанзивната си игра той почти я бе обидил. Сега най-сетне беше наясно с положението.

Хвърли се напред и я подкоси през краката. Ако я беше уцелил, щеше да я повали. Но тя подскочи пъргаво, високо над тоягата му и незабавно отвърна. Размина му се по чудо.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, стараейки се да не се разкриват пред противника.

Тя замахна от високо към главата му. Той парира с единия край на тоягата, рискувайки да я строши, но за щастие краят на нейната тояга отскочи от неговата. Почти веднага той я мушна с другия край в гърдите и щеше да й изкара въздуха, ако тя не бе съумяла да отбие удара.

Отговорът й бе дъжд от тежки удари, които го принудиха да развърти тоягата си като полудял, за да успее да ги отбие. Всичките му опити за контраатака бяха потушавани в зародиш.

Двамата отново се разделиха.

Играта започваше да му харесва. Вълнението от боя изпълваше тялото му, ускоряваше мислите му и превръщаше краката му в пружини. Женската беше изумително добра, мечта за всеки орк, търсещ подходящ партньор за упражнения.

Отново се срещнаха. Той клекна и повтори опита си да я помете. Тя подскочи и се завъртя. Тоягите им се срещнаха във въздуха. Той размаха своята, удари и отстъпи. Тя се топеше под ударите му като сняг, сетне се възстановяваше светкавично и на свой ред го засипваше с удари. Двамата притичваха напред-назад по пристана, ту печелеха територия от противника, ту я връщаха обратно.

После тя замахна към рамото му. Той се отдръпна, тоягата й удари един от стърчащите колове на пристана и се строши в него.

Той я улови за ръката и двамата се разсмяха.

Тя захвърли настрани строшената тояга.

— Да речем, че сме наравно?

Той кимна и захвърли своето оръжие.

— Ама и теб си те бива с оръжието — рече запъхтяно тя.

— А ти си истински воин — отвърна той.

Двамата се измериха с погледи, в които се четеше нараснало уважение. Той намери за особено привлекателни изпъкналите й мускули и лъскавата от пот кожа.

Мигът отмина.

— Постигна ли най-сетне целта си? — попита го тя. — Целта, за която говореше?

— Не. Има твърде много препятствия по пътя ми.

— Би могъл да ги заобиколиш.

Той не виждаше как.

— На орките по им отива да вървят направо.

— Истина е. Но понякога перцето тежи повече от меча.

Объркването му беше очевидно.

Нещо шляпна наблизо. На повърхността на езерото се показа златистооранжева риба с дълги черни мустаци. Тя премина, криволичейки, между тръстиките под пристана.

Орката кимна към нея.

— Ето едно същество, което не познава ограниченията на своя свят и живее в щастливо невежество. — Тя коленичи и потопи ръка във водата. Рибата се стрелна встрани. — Бъди като риба, и онова, което ти се изпречва на пътя, ще се превърне във вода.

— Не мога да плувам.

Тя се разсмя, но в смеха й нямаше и следа от подигравка.

— Защо всеки път, когато се срещаме, имам усещането, че не съществувам реално за теб? — попита го тя, докато се изправяше.

— Какво искаш да кажеш?

— Че сме в различни светове. Ти си тук, но не напълно. Спомням си срещите ни като сънища наяве.

Поиска му се да й каже, че той се чувства по същия начин, но не успя.

Пространството го погълна.

Той подскочи и се събуди.

Държеше в ръцете си юзди. Яздеше начело на дружината, по пътя за Гривеста гледка.

Беше късна сутрин. Денят бе облачен и дъждовен.

Той разтърси глава, след това се почеса по носа.

— Добре ли си, Страк?

До него яздеше Койла. Имаше загрижен вид.

— Да. Само дето…

— Пак ли сън?

Той кимна.

— Но ти затвори очи за не повече от половин минута.

— Сигурна ли си? — попита я объркано той.

— Може и по-малко да е било. За няколко секунди.

— А ми се стори толкова… дълго.

— И какво стана този път?

— Срещнах онази… женска — мислите му все още бяха объркани. — И тя ми каза неща, които си мислех, че разбирам… поне до известна степен. — Той улови погледа й. — Не ме гледай така.