Орки

Но външният вид и чувствата нямаха никакво значение в случая с Хоброу. Той бе човек, когото дори да бяха накарали да свали черните дрехи и да изкриви лицето си в усмивка, пак щеше да излъчва хлад направо от сърцето си.

— Татко! Татко!

При вида на дъщеря му, застанала на входа на шатрата, чертите му едва забележимо се смекчиха. Той се приближи до нея и положи ръка на рамото й.

— Какво става, татко? — попита тя. — Да не би да идват диваците?

— Не — увери я той. — Неверниците са далеч оттук. Няма от какво да се страхуваш, Милост. — Той я насочи към шатрата и влезе след нея, където двамата седнаха.

Милост Хоброу приличаше повече на майка си, за която никога не разговаряха, отколкото на него. В нея нямаше и следа от мъртвешкия му изглед. Все още й предстоеше да прекрачи прага, разделящ детството от ранната зрелост, и да се отърси от детската си пухкавост. Със светлорусите си коси, порцеланова белота на кожата и ясни сини очи, тя наподобяваше донякъде кукла с човешки ръст, но още отсега изражението й бе злобно, а устата изопната и надменна.

В сравнение с дрехите на последователите на баща й, нейните бяха направо крещящи. Въздържайки се напълно от черното, тя носеше одежди от разноцветни тъкани и дори скромни накити. Това бе сигурен знак за привързаността на баща й към нея, противно на отношението му към всички останали обитатели на света.

— Да не са ни разгромили, татко? — попита тя, ококорила очички. — Да не би чудовищата да са ни надвили?

— Не, миличко, не са. Не нисшите твари, а Всевишният ни наказа. Използвал ги е, за да ни прати предупреждение.

— И защо Бог ни наказва? Нима сме били лоши?

— Не сме били лоши. По-скоро не разбираме докрай плановете Му. Трябва да дадем повече от себе си.

— И как, татко?

— Той иска от нас да смажем орките и другите като тях и да ги превърнем в прах под ботушите си. А също и онези безумци сред човеците, които се съюзяват с тях. Пратих за подкрепления от Троица, а също и вестоносци до Хекстон, Търпение, Ромон, Клипстънов сал, Димящ комин и всички останали добропорядъчни, богобоязливи селища в Центразия. А когато те отвърнат на божия призив, ще разполагаме с достатъчно голяма армия, за да започнем нашия кръстоносен поход.

Лицето на Милост бе потъмняло при споменаването на орките.

— Мразя онези Върколаци — просъска тя.

— И с право, детето ми. Тези чудовища са най-виновни за пробуждането на Божия гняв. Те съсипаха плановете ми за прочистване на тази земя в името Божие и откраднаха реликвата.

— И онзи урод, джуджето, което ме заплаши с нож.

— Зная. — Той я стисна за рамото, нещо, което при него минаваше за милувка. — За много неща ще трябва да си платят.

— Искам да умрат, тате — в гласа й нямаше и капчица милост.

— Душите им ще горят вечно — обеща той.

— Но ние не знаем къде са.

— Знаем обаче къде са били последния път, когато сме ги видели — някъде около Дроган, с друго племе неверници, гнусна смесица между коне и хора. Там и ще ги потърсим.

— Ако Господ Бог наистина мрази толкова силно нисшите раси, защо тогава ги е създал?

— Като изпитание за нас, може би. А може би те не са Негово творение? Може да са създания на Рогатия — той премина в шепот. — Сатаната ги е пратил да тормозят непокварените.

Милост потрепери.

— Господ да ни пази — въздъхна тя.

— Така и ще стори и ще ни помага да пребъдем, стига да следваме Божието слово. — В очите му най-сетне грейна светлина. Той ги вдигна право нагоре. — Чуваш ли ме, Господи? Води ни смело и ние ще прочистим тези земи от езичниците. С Твоя меч на отмъщението и с щита Ти над праведните ще изтребим до крак тези диваци!

Дъщеря Му го гледаше с поглед, в който се четеше страхопочитание.

— Амин — прошепна тя.

— Тлъст, пъпчив задник!

— Насрани бричове!

Със стиснати юмруци Джъп и Хаскеер настъпваха един срещу друг, нетърпеливи да преминат от оскърбления към действия.

— На място! — изрева Страк.

Двамата се поколебаха, готови да престъпят издадената заповед. Страк ги разблъска и застана между тях.

— Вие офицери ли сте, или какво? Кажете ми? Ако искате да останете стотници, дръжте се като такива!

Двамата отстъпиха намръщени.

— Няма да позволя да се карате — подвикна им Страк. — Щом кипите от енергия, пазете я за враговете. — Той ги изгледа със смразяващ поглед. — Хаскеер, отиваш да чистиш при конете. — Джъп се изхили. Страк се обърна към него. — Виждаш ли онова дърво, стотник? — Той посочи най-високото дърво в околностите. — Покатери се на него. Ще бъдеш на пост. Мърдайте и двамата!

Те се отдалечиха с каменни изражения.

— Примирието им не продължи дълго — отбеляза Алфрей.

Койла кимна.

— Също като едно време.

— Нищо чудно, след като няма на кого другиго да се зъбят — рече Страк.

— И при оръженосците цари известно безпокойство — докладва Алфрей. — Нищо сериозно, караници, посбутване, ей такива неща.

— Тук сме само от два дни, в името на боговете! — оплака се Страк.

— Добре, че имахме работа по защитните съоръжения. Иначе щяха да се хванат за гушите по-рано. Но сега и това свършихме…

— Няма да позволя да се нарушава дисциплината само защото са останали без работа.