Орки

— Страк, проблемът не е в скуката — поправи го Койла. — Мъчи ги безпокойство. Никой не знае какво ще правим оттук нататък. Ти също, нали?

Той въздъхна.

— Да — призна. — Нямам ни най-малка представа къде да открием последната звезда.

— Както и да е, не можем да оставаме тук повече. Трябва да тръгнем нанякъде. Освен ако не желаеш да си поговориш с Дженеста.

— Тръгваме още днес. Дори ако трябва да хвърляме монета, за да изберем накъде.

— И какво ще правим, след като тръгнем? — попита Алфрей. — Ще се скитаме безцелно? Ще прекараме остатъка от живота си да бягаме от нея и от всички останали, които са готови да й угодят?

— Ако имаш по-добра идея, да я чуем — изръмжа Страк.

— Я вижте — обади се Койла.

Погледнаха натам, накъдето им сочеше. Приближаваше се Кеппатаун. Вече имаше видима промяна в недъгавия му крак. Беше покрит с нова, здрава на цвят кожа и вождът вървеше, без да накуцва толкова силно. Лицето му сияеше.

Когато ги наближи, Страк не пропусна да отбележи този факт.

— Вярно е, че се подобрявам с всеки час — призна кентавърът, — но още не съм напълно излекуван. Хеджест ми каза, че довечера ще е последната процедура, с която лечението ще завърши.

— Това е добре.

— О, благодаря ви. — Той включи Алфрей и Койла в усмивката си. — На всички вас. Задължен съм ви за това чудо.

— Нищо не ни дължиш.

— Как вървят приготовленията? — попита Кеппатаун. — Решихте ли накъде ще тръгнете? — Той побърза да добави: — Не си мислете, че ви пъдя.

— Истината е, че нямаме цел. Но така или иначе, че тръгнем още днес. Ако останем тук, нашите врагове ще станат и ваши.

— Радвам се, че проявявате разбиране. Оръжията, които ви изковахме, вече са готови…

Той бе прекъснат от вик. Джъп тичаше към тях, размахвайки ръце.

Страк го изгледа кръвнишки.

— Нали ти казах да…

— Вижте кой идва — отвърна задъхано джуджето.

На поляната се появиха кентаври, заобиколили неголяма група. Новодошлите имаха типичното телосложение и походка на пикси. Те водеха върволица от коне и мулета, натоварени с дисаги, бали с платове, торби и сандъци.

Оръженосците зарязаха работа и се присъединиха към тях, последвани от Хаскеер. Страк не им обърна внимание.

— А онези видяхте ли? — Джъп кимна към няколко фигури, които крачеха на опашката на кервана.

Бяха орки.

Дружината бе обхваната от тревога. Всички наизвадиха оръжия.

— Предателство! — извика Хаскеер.

Кеппатаун се пресегна и улови Страк за ръката.

— Не, приятелю. Няма никаква опасност. Тези търговци са наши чести гости.

— А онези? — той посочи орките.

— Не всички ваши сънародници принадлежат към ордите. Някои поддържат самостоятелно съществувание. Тези например са наемни телохранители. Каква по-добра защита за нещастните търговци? Повярвай ми.

Страк прибра бавно меча си, сетне нареди на останалите да последват примера му. Те го послушаха с видима неохота, особено Хаскеер.

Телохранителите също ги забелязаха и видимо се напрегнаха.

Пикси и кентаври започнаха да разтоварват стоките. Един от орките напусна групата около кервана и се приближи към тях.

— Моля, не забравяйте, че те също са наши гости — припомни им Кеппатаун.

— Разбира се — увери го Страк. — Ние не се бием със сънародници.

— Освен ако те не решат да се бият с нас — добави Койла.

Кеппатаун изглеждаше засегнат, но премълча.

Оркът ги доближи. Виждаше се, че държи ръцете си надалеч от оръжията. Опитваше се да изглежда спокоен.

— Добра среща! — поздрави ги той.

Страк отвърна на поздрава. Останалите Върколаци се задоволиха с предпазливи кимвалия.

— Аз съм Мелокс — представи се оркът, — водач на нашата група. Изненадан съм да ви видя тук.

— Чувствата ни са взаимни. Аз съм Страк.

— Така си и помислих. Върколаците, нали?

— И какво от това?

— Ние също напуснахме ордата на Дженеста. Но не сме от една дружина. Събрахме се по-късно. Пехотинци сме.

— И как се стигна до това? — попита Алфрей.

— Ами, когато си дезертьор, какво друго ти остава. Трябва да се яде. Всъщност същото може да се каже и за вас. Без да се обиждате.

— Никой не се обижда — успокои го Страк. — И никой не ви съди. Живеем в трудни времена.

— Защо напуснахте Дженеста? — попита Койла.

— По същата причина, по която и вие, предполагам. Не можехме да издържаме повече.

— Е, при нас не беше точно така. Но едва ли има значение.

— Ние смятаме, че това, което сме направили, е съвсем редно. Рано или късно щеше да стане. — Той кимна към кервана. — Капитане, готови сме да зарежем тази работа в мига, когато ни вземете при себе си.

— Не ми трябват попълнения — рече му Страк. Тонът му беше враждебен.

— Но нали затова дезертирахте? За да се обърнете срещу Дженеста. Да върнете нещата такива, каквито бяха някога?

— Не.

— Всички мислят обратното.

— Значи грешат.

Настъпи напрегната тишина. Прекъсна я Джъп:

— Викат те.

Другарите на водача му махаха.

— Може би ще си поговорим по-късно — рече Мелокс.

— Днес си тръгваме — отряза го Страк.

— Хубаво. Ваша воля. Но ако промените решението си и решите да ни вземете… — Той се обърна и си тръгна.

— Желая ви късмет! — извика Койла след него. — Страк, беше малко грубичък с него.

— Аз не предвождам кръстоносен поход, вече ти го казах.