Орки

— Защото докато ни търси, тя не жали никого по пътя си. Ще провери в Скарок и като не ни открие, ще се озове на вашия праг.

— А ние ще й обясним, че ви няма тук. Ако Дженеста реши да се увери със сила, скъпичко ще си плати.

— Ще се бием редом с вас — обеща Хаскеер.

— Да — съгласи се Страк, — трябва да останем и да се бием. Да не забравяме и блюстителите на Хоброу. Те също може да се върнат.

Кеппатаун обмисли всичко това, преди да отвърне:

— Благодаря ви за предложението, но… ще ви откажа. Звездите са важни, не се съмнявам в това. Ако се наложи да се бием, ще се справим и без вас. А вие трябва да си тръгнете оттук.

— И накъде? — попита Джъп.

Страк въздъхна.

— Това е следващият ни проблем.

— Сега не е време да се безпокоите за това — рече му Кеппатаун. — Присъединете се към нас, похапнете, пийте до насита ейл, забравете грижите поне за няколко часа. Наречете го празненство или помен, няма никакво значение.

— Въпреки че врагът се приближава насам?

— Нима в единия или другия случай нещо би спряло Дженеста? Съмнявам се. Ако ще се бием, поне да е с пълни тумбаци.

— Прав си — подкрепи го Алфрей. — Дружината има нужда от малко разтуха.

Страк се обърна към Кеппатаун:

— Нашият народ също обича да празнува, било то победи или загуби на близки другари. За нас ще бъде чест да го направим заедно с вас.

Следващите няколко часа допринесоха значително за разведряване настроенията сред дружината.

Не след дълго около масите се издигнаха купчини дивечови кокалаци, рибешки гръбнаци и пилешки костици, огризки от плодове и остатъци от хляб. Изпити бяха огромни количества подсладен ейл. След това поднесоха половници с подгрято вино, наблизо бяха запалени огньове, за да прогонят настъпващия вечерен хлад. По предложение на Страк Алфрей извади и раздаде на орките по малко от пелуцида. През цялото това време наблизо свиреше оркестър от кентаври с флейти и малки арфи, чиято успокояваща музика допринасяше за атмосферата. Както и следваше да се очаква, виното и кристалният прашец допринесоха за развихрянето на празненството. Сред всеобщата шумотевица Кеппатаун удари с чашата си по масата. Глъчката и музиката утихнаха.

— Ние не сме по дългите речи — подхвана той. — Затова позволете ми да вдигна тост за нашите съюзници Върколаците. — Останалите вдигнаха бокали и половници, подкрепяйки го с кресливи викове. Той насочи поглед към Страк. — И да е вечна паметта на падналите.

Страк се изправи, поклащайки се.

— За изгубените другари Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг и Кестикс.

— И нека сега празнуват в залата на боговете — добави Алфрей.

Този път всички отпиха притихнали.

Пред Страк бе поставена нова половница. Сипаха в нея вино, пуснаха няколко зрънца от тукашна подправка и накрая натопиха нагорещено до червено желязо, което мигом загря виното и вдигна ароматни пари из въздуха.

Страк повдигна чашата.

— За теб, Кеппатаун, и за твоя клан. И в памет на почитаемия ти баща…

— Мулкастер — прошепна Кеппатаун.

— … Мулкастер — останалите орки повториха благоговейно името, преди да отпият.

— А сега за нашите врагове! — обяви Кеппатаун, всявайки смут сред орките. — И нека боговете замъглят сетивата им, притъпят остриетата им и затапят задниците им! — Последното предизвика всеобщ смях, особено сред оръженосците. — Отдъхвайте днес, а от утре бъдете отново нащрек.

Отново засвири музика. Разговорите се възобновиха.

Но лицето на Кеппатаун изглеждаше помрачняло, когато се обърна към Страк.

— Баща ми — въздъхна той. — Като си помисля само в какви времена живееше. Сигурно няма да познае сега земята, която обитаваме. Всичко толкова се промени. Сезоните се смесиха, войните не спират, магията отмира…

— И нашествието на хората.

— Да, всичките ни беди сякаш дойдоха с тази проклета раса.

— Е, поне тук, в гората, сте си съвсем добре — отбеляза Алфрей.

— По-добре от други. Гората ни храни и защитава, тя е нашата люлка и гробница. Но ние не се стараем да живеем в изолация. Все още трябва да общуваме с външния свят, пък дори и там всичко да е тръгнало към пъкъла. Не можем вечно да задържаме хаоса да не пристъпи границите ни.

— Никой от нас няма да е свободен, докато не прокудим човеците — отвърна Алфрей.

— Може би дори и след това, приятелю. Защото промените стигнаха твърде далеч.

— Точно това имахме предвид, когато ти предложихме да останем и да се бием — кимна Страк. — Достатъчно е да се съгласиш.

— Не. Вие трябва да продължите и да завършите онова, което сте започнали.

Страк не искаше да му признае, че не знае как да го направи.

— Щом е така, нека поне ви помогнем да построите укрепления — предложи той. — В случай че Дженеста ви нападне. Разполагаме с още няколко дни.

— Виж, на това бих се съгласил. Имате опит в тази област, който ще ни дойде добре. Но не бих искал да се задържате прекалено тук.

— Разбрано.

— А през това време ние ще ви изковем нови оръжия — обеща Кеппатаун и добави усмихнато: — Защото, струва ми се, че бяхме малко немарливи към предишните.

— Свикнали сме често да меним оръжията си — отвърна Джъп. — За нас те са като хляба и водата.