Орки

— Благодаря, Кеппатаун — рече Страк. — Радвам се, че можем с нещо да ви помогнем. Все ми се струваше, че вземаме от вас повече, отколкото даваме.

Кентавърът махна с ръка.

— Оръжията са дреболия, пък и без това ги изработваме непрестанно. Що се отнася до даването, ако наистина ми помогнете да излекувам болния си крак… — той положи ръка на бута си, — ще получите повече, отколкото някога сте мечтали.

Откъм далечния край на масите се вдигна глъчка. Появи се малка група пеещи кентаври. Водеше ги Хеджест, подкрепян от Гелорак, с четирима-петима клисари отзад. Те си проправиха път към масата на Кеппатаун.

— Ах, моментът на истината — рече Кеппатаун и даде знак на музикантите да спрат.

Пред погледите на всички останали процесията доближи неговата маса, където песента им утихна. Двама от клисарите носеха на пръти малко каче с извити железни дръжки. Почистиха масата и поставиха отгоре качето. Беше пълно на две трети с течност, бистра като вода.

— Нищо особено на пръв поглед, а? — подхвърли Хаскеер.

Страк опря пръст на устните си и го изгледа строго.

— Хайде — подкани Кеппатаун шамана, — да започваме.

Донесоха столче и вождът на кентаврите положи отгоре недъгавия си крак. Хеджест протегна ръка. Един от клисарите сложи в нея морска гъба. Шаманът я потопи в течността, изстиска я внимателно и се наведе, за да я положи върху крака на Кеппатаун. В същия момент клисарите отново подхванаха монотонната си песен.

Ако зрителите очакваха някакъв резултат, бяха разочаровани. След две-три намазвания Хеджест забеляза присмехулното изражение на Кеппатаун.

— Трябва да бъдем търпеливи — посъветва го той. — Чародейството има нужда от време, за да подейства.

Кеппатаун направи опит да си придаде сериозен вид. Шаманът продължи с лечението. Песента на клисарите не секваше.

Постепенно зяпачите започнаха да се разотиват. Алфрей си тръгна с неколцина оръженосци. Прозявайки се сънливо, Хаскеер се оглеждаше за още пиене. Джъп бе подпрял брадичката си с две ръце, втренчил празен поглед напред.

Койла, с блеснали като въглени очи, улови погледа на Страк. Двамата се отдалечиха към гората.

— Бях започнала да се безпокоя за теб — призна тя, — след като изчезна така ненадейно.

— Честно казано, аз също. — Двамата разговаряха за първи път насаме. Но Страк нямаше нищо против подобно сближаване.

— Помислих си, че този път наистина сме те изгубили — рече тя. — Не знаех дали си се качил на онзи дракон доброволно, пък нали и звездите бяха при теб.

— Но сега вече имаме четири — той опипа неволно кесията. — Никога не съм вярвал, че ще стигнем толкова далеч.

— На мен ли го казваш! — засмя се тя.

— Но все още нямаме никаква представа какво трябва да правим.

— Или накъде да тръгнем.

Той кимна. След малко продължи:

— Случи се нещо странно на онази планина. Онзи човек, Серафейм, беше там.

— Глозелан е докарала и него?

— В това е въпросът. Не го е правила. Той просто… се появи по някакъв начин. И после изчезна също толкова загадъчно. А повярвай ми, няма никакъв начин да се качиш или слезеш от онова плато без помощта на дракон.

— Ти говори ли с него?

— Да. Но това, което ми каза, бе доста объркано. Струваше ми се, че разбирам накъде бие… — Той се замисли за миг. — Каза, че трябва да продължа да търся звездите.

— Защо му е притрябвало да го казва? Кой е той?

Страк повдигна рамене.

Койла се втренчи в него.

— Не изглеждаш добре — рече тя. — Какво има? Освен говната, в които сме затънали, разбира се.

— Нищо ми няма. Само дето… — Той се чудеше дали да й разкаже за сънищата, но реши, че ще го сметне за луд.

— Да? — подкани го тя.

— Само дето понякога…

До тях застана един оръженосец.

— Капитане! Десетник Алфрей иска разписание за утрешните работни групи.

— Добре, Орбон. Кажи му, че идвам веднага.

— Слушам. — Оръженосецът си тръгна.

— Какво щеше да кажеш, Страк? — попита Койла.

Моментът бе отминал.

— А, нищо. — Тя понечи да заговори, но той я спря. — А междувременно ни чака работа. Като свършим, ще си плюем на петите. Дженеста идва.

6.

Кимбал Хоброу изпрати с поглед последните войници, които се прибираха в лагера.

Вече знаеше какво се е случило. Първите конници, които се появиха откъм Дроганова гора, обезкуражени и окървавени, му бяха докладвали. Мисълта, че са били надвити от недостойни, нисши създания, бе разпалила гнева му и той веднага се зае да обмисля отмъщението си и да планира следващия си ход. Върна се обратно в шатрата, която бе определил за временен щаб.

В последно време умората си казваше своето, раменете му бяха увиснали, а от погледа му бе изчезнал предишният блясък. Ала въпреки това видът му все още правеше впечатление. Кимбал беше поразително висок и почти свръхестествено слаб. Носеше черен сюртук и висока цилиндрична шапка, която само подсилваше помпозния му изглед. Лицето му беше обветрено и покрито с бръчки, като лице на фермер, макар че след последните изпитания бе добило жълтеникав изглед. Имаше тясна като цепка уста, заострена брадичка и посребрели бакенбарди. Тази му външност никога не се затопляше от усмивка или каквито и да било благородни чувства.