Орки

Хаскеер пусна пикса и побърза да отстъпи назад.

Катц се хилеше овчедушно.

— Уф! Съжалявам. Имам нервозни черва.

Кеппатаун пристъпи напред.

— Мисля, че ще е най-добре да се захванем за работа. — Той побутна Катц дипломатично настрани. Оръженосците изпроводиха със зяпнали уста отдалечаващия се търговец, чиито бричове продължаваха да димят.

— Задниците им трябва да са твърди като кварц — подметна с възхищение Джъп.

Гелорак опря пръст на устните си, давайки й знак да пази тишина.

В началото приклекналата зад храсталака Койла не различаваше нищо. Сетне зърна някакво движение, което издаде онези, които диреха.

Бяха двама. На ръст бяха колкото кентаврите, имаха мускулести ръце и крака, обрасли с козина и завършващи с копита. Гърдите им бяха открити, окосмени като при кентаврите. Имаха издължени лица със заострени брадички и извити, рунтави вежди. Косите им бяха гарвановочерни, къдрави и се спускаха над челата им. Очите им гледаха лукаво и проницателно. Едно от съществата стискаше в ръка дървена флейта.

— Никога досега не бях ги виждала — прошепна Койла.

— Сатирите са изключително саможив народ — обясни Гелорак. — Дори ние рядко ги срещаме, макар често да чуваме свирнята им.

— Нямате ли сблъсъци с тях?

— Не. И те като нас са горски обитатели и имат същото право да са тук. Стараем се да не си пречим.

Тя се наведе напред, за да ги разгледа по-добре, но настъпи един изсъхнал клон. Чу се пукот. Сатирите замръзнаха. Два чифта котешки, жълто-зелени очи се извърнаха за секунда към тях. След това съществата изчезнаха абсолютно безшумно и с изумителна бързина.

— Проклятие! Съжалявам.

— Не се безпокой, Койла. Имахме късмет да ги намерим. — Той вдигна поглед към небето, което се подаваше между листата на дърветата. — Измина повече от час. Твоята дружина сигурно вече е готова за тръгване. Ще се връщаме ли?

Тя кимна, усмихната.

— Благодаря ти, Гелорак. — Вече се питаше дали Страк е решил накъде ще потеглят.

Проправиха си път през шубраците и излязоха на открито.

Върколаците си събираха багажа. Повечето оръженосци се бяха струпали около конете. Страк, Алфрей и Джъп разговаряха с Катц. Хаскеер стоеше настрана и оглеждаше подозрително пикса.

Гелорак се отдалечи. Койла се присъедини към дружината.

Страк стягаше дисагите под седлото.

— Реши ли вече накъде ще поемем?

— На север, предполагам.

— Защо?

— А защо не?

— Ясно. — Тя се присъедини към Алфрей и Джъп.

Страк коленичи и изсипа звездите от кесията на тревата. Катц се приближи и ги загледа. За първи път нямаше какво да каже. Изминаха няколко секунди, преди да подметне нехайно:

— Виждал съм една такава. Беше преди няколко месеца.

— Хъмм? — измърмори Страк, погълнат от мислите си.

— Ето такава. — Той побутна една от звездите с върха на обувката си. — Или подобна. Беше в ръцете на човеците.

Страк повдигна рязко глава.

— Какво?

— Май не беше същата. Но прилича на нея.

— За звездите ли говориш?

— Така ли ги наричаш? Да, подобна на тези. — Катц забеляза, че изражението на Страк се промени и останалите се приближават към него. — Защо, какво има?

И тогава настъпи суматоха.

7.

Дружината се скупчи около него, затрупвайки го с въпроси. Онемял от неочакваната атака, Катц само мърдаше с уста.

Хаскеер разбута останалите и го сграбчи за шията.

— Къде? У кого? — крещеше той в лицето на ужасения пикс.

— Внимавай! — викна му Алфрей.

— Задникът му да не сочи към мен! — предупреди Джъп.

— Успокойте се, всички! — нареди Страк.

Хаскеер се сепна и пусна неохотно търговеца на земята. Глъчката постепенно утихна.

— Съжалявам, Катц — рече Страк, разблъска останалите и позволи на търговеца да си поеме дъх.

Пиксът преглъщаше мъчително и масажираше зачервената си шия. Телохранителите му се бяха затичали към групата. Страк разпери ръце срещу тях.

— Всичко е наред! Няма проблем! Катц?

— Да — изграка пресипнало пиксът и даде знак на телохранителите си. — Добре съм.

Те спряха и след кратко колебание се разпръснаха.

Страк положи ръка на рамото на Катц. Той видимо потрепери.

— Не трябваше да се държим по този начин, но това, което каза одеве, е много важно за нас. Можеш ли да ни го разкажеш по-подробно?

Катц кимна.

— Твърдиш, че си виждал една от тези. — Страк посочи звездите в краката си.

— Ами да. Една като тях. Само че с различен цвят и различен брой лъчи. Инак бе от същия тип.

— Сигурен ли си?

— Беше преди няколко месеца.

— Къде?

— В Гривеста гледка. Знаеш ли го?

— Селище на пантеонисти, далеч на юг.

— На самия край на полуострова. Сега там се строи усилено и мястото е подходящо за търговия.

— Какво се строи?

— Не сте ли чували?

— Какво да сме чували?

— Там има изригване на енергия от земята. Доста е голямо. Опитват се да го уловят, да съхранят по някакъв начин магията.

— И успели ли са?

— Не зная. Когато си тръгвах оттам още не бяха готови. Ако питаш мен, няма да успеят. Досега никой не го е правил. Както и да е, там строят някаква светиня, нещо като храм и вътре видях звездата. На пантеонистите никак не им беше приятно, че съм я зърнал. Веднага ме изгониха. — Той погледна към подредените на тревата звезди. — Какво представляват тези неща?

— Някои ги наричат инструментуми.