Нощен ездач

— Ей как стана. Лятос, веднъж преди съмване, отидох да сипна помия на прасенцата. И гледам току над тях, отсам барата, клечи една дърта крастава жаба. Рекох да я хвана, оставих кофата на земята и тръгнах къде нея, а тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих си шапката отгоре й, за да я сгащя, ама оная скачаше като луда. И преди да се усетя, взе, че се завря под коритото, точно между дървото и камъните. Пресегнах се, пипнах я за крака, издърпах я оттам и, бог ми е свидетел, тя изкара и този нож! Рекох си защо ли ми е, ама сетне видях, че го бива, та го взех, отрязах й бутчетата и го мушнах в джоба, а нея хвърлих. Подир туй обаче реших, че не е зле да я дам на прасенцата, та я пуснах в помията. Тя продължи да цамбурка, ама вече не можеше да плува и я изсипах ведно с помията на прасетата. Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…

Поглеждайки към Мън, негърът се поколеба. Адвокатът лекичко кимаше на Бърк.

— Бог ми е свидетел — повтори човечецът и този път гласът му отекна по-силно. — Бог ми е свидетел, че тъй го намерих! Е, питайте и жената, ако не вярвате — и той посочи към кревата.

— Тъй беше — кимна тя. — Идва и ми вика: Гледай, една дърта крастава жаба…

— Да, сър — намеси се отново негърът, — жабата го намери. Да пукна, ако съм знаел, че е твой! Да съм знаел… — Бърк го хвана за лакътя, но той като че ли не забеляза, — … да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса. На мене не ми трябва нищо, дето не ми се полага по право и закон. Да съм знаел…

— За бога! — прекъсна го раздразнен и изпълнен с възмущение Мън.

Когато излязоха навън, вече се развиделяваше. Далече на изток над дърветата струеше студена светлина. Окован в белезници, негърът седеше зад Бърк. Яздеха мълчаливо, с отпуснати и натежали за сън лица. Откакто го метнаха на коня, онзи престана да протестира и се умълча, но като че ли от време на време промърморваше по нещо сам на себе си.

На другия ден по обяд обвинението срещу Бънк Тривелиън бе оттеглено. Намереният в колибата на негъра нож бе идентифициран от мистър Литъл като принадлежащ към партидата, от която Тривелиън бе направил покупката си. Освен това бе установено, че такива ножове са се продавали само в железарския магазин на А. К. Литъл, а телеграмата от фирмата за продажба на едро в Нашвил потвърди, че те се произвеждат едва от началото на лятото. Около дванайсет и половина шерифът се върна от колибата, където правеха допълнителни разследвания. Малко по-рано той и хората му бяха отвели негъра обратно и го бяха накарали да посочи точното място, където, по неговия разказ, жабата е намерила ножа. После един от помощник-шерифите го бе върнал обратно в града, окован за седалката на двуколката. Шерифът и хората му бяха претърсили колибата, навеса и коритото. В северния край, диагонално на посоченото от негъра място, бяха намерили голям сребърен часовник на плетена верижка, заврян в дупката между два от камъните, върху които лежеше коритото. Синът на Дъфи го разпозна като собственост на баща му. След като подсъдимият се изправи на свидетелското място и разказа за кражбата на ножа от кухненската му маса, и след като ножът и часовникът бяха показани и идентифицирани, Пърси Мън предяви иск обвинението срещу Харис Тривелиън да бъде снето. Искът му бе удовлетворен.

Мън приближи към стола, на който седеше Тривелиън. Протегна ръка, насили се да се усмихне и рече:

— Е, надявам се това да е краят на твоите главоболия.

Тривелиън бавно се надигна, погледна за миг протегната ръка, сякаш не разбираше какво означава този жест, и подаде своята.

— Сега може ли да си вървя? — попита той.

Мън кимна и се отправи към пътеката между редовете. Там, преметнала ръка през парапета и вперила очи в мъжа си, стоеше жената на Тривелиън. Но когато той приближи, тя се обърна към него и аха! — да го заговори. Забеляза, че и сега е със синята крепдешинена рокля, на раменете й като на закачалка висеше вехто кафяво палто.

— Много благодаря — рече тя с равен глас.

— Няма защо — отвърна Мън и в същия миг се почувства объркан и някак гузен.

— Много благодаря — повтори жената.

— Няма защо. Просто имахме късмет — рече той и разбра, че тя вече не гледа него, а идващия към тях Тривелиън. Когато оня приближи, тя протегна ръка, сложи я за миг върху неговата, а сетне я отдръпна. Мън забеляза, че ръкавът на твърде широкото й, вехто кафяво палто стигаше почти до кокалчетата на пръстите й.

— Да вървим — обърна се към нея Тривелиън.

Пърси Мън се отправи по пътеката, а те го последваха. Проправи си път сред навалицата на вратата, продължи по коридора и излезе навън. Тогава се обърна към тях и подвикна:

— Е, довиждане.

— Довиждане — отвърна Тривелиън.

Вторачена в него, жената не каза нищо.

Не беше направил и пет крачки, когато чу зад себе си гласа на мъжа:

— Може ли да почакаш, а?

Тривелиън бавно приближи и наблюдавайки месестото му безизразно лице и примижалите от светлината малки сини очички, Мън изведнъж изпита някакъв яд към него. Не искаше да го вижда повече. А и беше уморен, защото бе спал само два часа.

— Какво има?