Нощен ездач

Тривелиън го измери с поглед и рече:

— Искал си да ми прибереш реколтата.

Думите прозвучаха не като въпрос, а като твърдение, поднесено безпристрастно, обмислено, вяло и едва ли не нехайно.

Пърси Мън се вгледа изпитателно в лицето и леко притворените очи, ала в тях не прочете нищо.

— Не, нямам такова намерение.

— Пратил си негри да я орежат и изсушат. Жена ми го каза.

— Нямаше да се справи сама.

— Значи не си искал да я вземеш.

— Не, не съм. Пратих негрите, защото ми се щеше тютюнът да не отива на вятъра. Нито съм имал намерение, нито пък съм очаквал да получа нещо от това дело. Заех се с него, защото вярвах, че не си убил Дъфи.

— Значи няма да я вземеш.

Без да променя изражението на лицето си, Тривелиън продължи да говори със същия вял и безпристрастен тон, сякаш просто съобщаваше нещо.

— Не, вече ти казах — отвърна Мън.

За миг изглеждаше, че оня ще си тръгне, но той продължи:

— Много благода̀рим.

— Знай само — додаде Мън, но се поколеба, сякаш за да прецени дали да продължи, защото идеята му беше хрумнала току-що, — че ще се радвам, ако някой ден се наканиш да влезеш с реколтата си в сдружението. Но само ако ти си решиш.

Тривелиън вдигна замислено очи към оголелите клони на кленовете в двора.

— Не ми е по вкуса. Пък и то мойто реколта ли е — умряла работа! — рече той. — Не си струва да приказваме.

— Въпросът не е в това — пристъпи към него Пърси Мън. — Няма значение колко е. За нас е важен човекът. Сдружението е за всички — за всички, които отглеждат тютюн. То ще ти помогне да изкараш зимата, докато цената се вдигне и можем вече да продаваме. Не е важно колко ти е тютюнът… — Отведнъж спря. Мъжът не го гледаше, вместо това бе отправил поглед към небето през голите клони. Почувства се неловко и се ядоса на себе си. Сетне добави:

— Разбира се, не те карам насила, само ако искаш.

Тривелиън започна да свежда очи и постепенно погледите им се срещнаха.

— Откак пораснах толкова, че и баща ми вече не можеше да ме пердаши, не се е намерил човек, дето да ми казва какво да правя. Ама — рече той след малко, — смятам да се включа.

— Няма да съжаляваш — увери го Мън.

— Може би.

— Надявам се да повлияеш и на другите. Говори им за сдружението. Кажи им, че си влязъл.

— Че то не е тайна.

— Довиждане — рече Мън. — Ще пратя някой да те запише.

— Довиждане — отвърна Тривелиън и се отдалечи към жена си, която го чакаше със скръстени на гърдите ръце.

Пърси Мън мина покрай скупчените на стълбите мъже и им кимна за поздрав. Двамина се отделиха от групата и тръгнаха редом с него.

— Ела да пийнем по нещо, Пърс — предложи единият. — Гаврътваме набързо по едно, а след туй обратно на работа.

— Не, благодаря.

— Трябва да черпиш — намеси се другият, — нали отърва кожата на твоя човек.

— Тогава той би трябвало да викне по едно — подхвана първият. — Да не е малко, че не го засилиха в Едивил, откъдето никой не се е върнал жив. На бас, че вече се е натаралянкал и мърсува с някоя пачавра.

— Не — рече Мън, — прибра се с жена си.

Стана му приятно, че може да го каже.

— Тогаз ти трябва да почерпиш — не мирясваше оня. — По едно на крак, не повече. Трябва да полеем!

— Щеше ми се да се прибера. Уморен съм.

— На крак ще го ударим, няма да се забавиш, Пърс. Пък сетне ходи където щеш. Няма да загубиш повече от петнайсет минути. Пийваме и се връщаме да поработим. Знаеш как е.

И преди да се е опомнил, Мън вече крачеше редом с тях към отсрещния тротоар. Наистина беше уморен, а питието щеше да го оправи. Можеше да си вземе и сандвич. Влязоха в бара. Първият направи поръчката.

Облегнати на тезгяха, някакви мъже разговаряха с бармана. Пърси Мън не познаваше единия, макар да си спомняше, че го бе мяркал из улиците или пък във фоайето на хотела. Другият познаваше много добре — Джо Мийнс, едно плямпало, което се представяше за застрахователен агент и посредник по недвижими имоти и по цял ден мереше улиците, подвиквайки към минувачите: „Здрасти, Том!“ или „Здрасти, Болди!“, и току потупваше по рамото едното или другиго, като примляскваше с огромните си отпуснати бърни, преди да добави: „Ще ти кажа нещо, значи, и ще паднеш! Няма лъжа този път!“

— Здравейте, ей! — провикна се Мийнс и се отправи към тях.

Спътниците на Мън отвърнаха на поздрава, а той едва-едва кимна с глава. Мъжът, чието име не знаеше, приближи и се намести сред групата, слагайки ръка върху рамото на Джо Мийнс.

— Здрасти, Алек — обърна се той към единия от спътниците на Мън, а после поздрави и другия: — Здрасти, Морис!

— Познавате ли се? — попита именуващият се Алек, като се обърна първо към Мън, а сетне и към новодошлия. — Това е мистър Холт…

Холт остави чашата си на тезгяха, протегна ръка и рече:

— Че как да не познавам Мън! Нали съм го срещал из града. А тази заран го видях и в съдилището. И ние с Джо бяхме, нали тъй Джо?

През цялото време, докато говореше, той стискаше ръката на Мън, друсайки я нагоре-надолу някак разсеяно и механично.

— Приятно ми е — промърмори Пърси Мън и с леко усилие освободи ръката си. Вече съжаляваше, че е дошъл.

— Я дай още едно! — обади се Алек и посочи празната чаша пред адвоката.