Нощен ездач

Мън изгледа негъра, който се затътри с лампата нататък, усещайки през цялото време прикованите в себе си очи.

— А къде държите ножове, вилици и тям подобни? — попита помощник-шерифът.

— Ей в онова чекмедже на шкафа — посочи човечецът потъналия в мрак вдигнат на четири тухли шкаф до стената.

Помощник-шерифът издърпа чекмеджетата и разбърка съдържанието им с показалец. После вдигна очи към негъра и попита:

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

Той се обърна към Мън и рече с глас, в който се долавяше безкрайно търпение:

— Не е зле да попреровим.

Мън кимна.

— Да викнем тогава Мънроу и да започваме — рече помощник-шерифът.

Пърси Мън отиде до вратата към двора, отвори я и подвикна на Мънроу. В същия миг видя как дългурестата му фигура се откъсна от мрака на дърветата и тръгна към него през сечището, а сянката й заплува в бисерната светлина пред нея.

При влизането на Мънроу Бърк вдигна поглед от сандъчето с гвоздеи, стари железарии, телчета и върви, което преглеждаше, и рече:

— Карай наред, откъдето си избереш!

Мънроу отиде до някакъв сандък в ъгъла срещу печката и го отвори. Мън видя, че в него няма нищо, освен въргаляща се на дъното купчина дрехи. Оня ги хвана с две ръце и ги тръсна. Това беше всичко.

— Тук го няма! — отсече Бърк. — Да идем в другата стая — и се обърна към негъра: — Донеси лампата!

Останалите го последваха, а жената безмълвно се вторачи в тях от кревата.

— С тая скорост ще откараме до заранта — рече Бърк, когато вече се отдалечаваха по пътя.

— Може пък в следващата да ни проработи късметът — подхвърли Мънроу.

Но той не проработи. Както и преди Мънроу заобиколи отзад, а другите двама се отправиха към входната врата. Някакво куче се нахвърли с лай отгоре им и започна да кръжи около тях, без те да могат да го стигнат. Претърсиха колибата издъно, а в това време негърът стърчеше насред стаята с лампа в ръка и върху съненото му лице започна да се изписва напрежение и почуда. Жената и децата ги гледаха втренчено, а в погледите им се четеше враждебност. Същата бе картината и в останалите колиби. Кибритът проблясваше, трепкащата и неравномерна светлина на лампата очертаваше смътно предметите в стаята, помощник-шерифите се навеждаха, за да започнат да тършуват из сандъците или да отварят чекмеджетата, които проскърцваха в нощната тишина изненадващо силно, а от разбърканите кревати и сламеници извън кръга на светлината напрегнатите очи неизменно се вторачваха в тях. В две от колибите бебетата ревнаха със запалването на лампата. Плачът бързо преминаваше в отмерени и задъхани хълцания, които подсказваха, че скоро няма да секнат. Когато детето във втората колиба се разциври, Мън се обърна към жената и кресна:

— Накарай го да млъкне!

Без да откъсва поглед от лицето му, жената слепешком заопипва с ръце, за да вземе бебето, и тикна гърда в устата му.

Намериха го в единайсетата колиба. Както се бе надвесил над някаква кутия и тършуваше, Бърк изведнъж се изправи и тихичко възкликна:

— Бога ми! — Сетне пак: — Бога ми!

Обърна се и сложи ножа на масата насред кръга светлина. Зървайки го, Мънроу простреля с поглед стоящия до тях негър и направи няколко крачки към вратата, за да я препречи. Все още спокойно, сякаш от чисто любопитство, негърът сведе очи към ножа.

Пърси Мън го вдигна и като се надвеси над пламъка, го заобръща в ръце.

— Този ще е — отбеляза той и в същия миг Бърк, сякаш с един скок, се озова още по-близо до негъра.

— Мистър Мънроу — рече Мън, — ще ви бъда много благодарен, ако донесете и другия нож. В дисагите ми е.

Адвокатът продължи да обръща бавно ножа в ръце и внимателно да го разглежда.

— Твой ли е? — попита той негъра, без да откъсва поглед от острието.

— Появи се тъдява преди известно време — призна оня.

— Появи ли се? — повтори като ехо Мън.

— Да, сър.

— Отдавна ли? — продължи той, без и този път да поглежда към него, като продължаваше да се взира в ножа и да го обръща в ръка.

— И тъй може да се каже — смотолеви негърът.

Мънроу се върна, а чисто новият нож в ръката му блесна на светлината. Той го подаде на Мън, който го постави до другия и започна да ги сравнява.

— Имат едни и същи квадратни пиринчени щифтчета, значи е той.

— Ето и марката — посочи я Мън. — Погледни тук!

Бърк се пресегна, взе намерения от самия него нож и го огледа.

— Да, вярно — съгласи се той и го сложи на масата.

Мън вдигна очи и погледна негъра в упор.

— Откъде го имаш? — попита той.

Оня сведе очи към ножа, лежащ на мястото, където го бе оставил Бърк, а сетне ги вдигна към човека, който го разпитваше.

— Шефе… — започна той, а езикът му се плъзна нерешително, за да навлажни устните: розов и невинен като на дете на фона на черната кожа и спечените като пергамент пепеляви бърни. — Довлече го една дърта крастава жаба. Беше…

— Боже господи! — тихичко ахна Бърк.