Нощен ездач

— Не, не е. Но кажи-речи, е всичко — той се взираше в лицето на Мън и продължаваше да примигва. — Сега се сещам, че мернах един от негрите да клечи край пътя. От ония, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Виждал съм го и друг път, но не му помня името. Като видях, че сиренето и ножът ги няма, тъй ми причерня, че бях готов да ида и да го направя на кайма! Но жената рече: „Недей, Харис, голяма работа!“, а аз й се сопнах: „Господи помилуй, как да не е голяма, като знам как сме я закъсали с парите!“ Но тъй и не отидох. А трябваше — добави замислено той. Сетне цръкна тънка струйка слюнка връз каменния под и заяви: — Трябваше да му извия черния врат.

— Хубаво — съгласи се Мън, — но защо не ми го каза в самото начало?

Тривелиън разпери огромните си червеникави пръсти върху коленете и се загледа в тях, като че ли ги изучаваше. След малко вдигна очи към него и отвърна:

— Защото никога не казвам „хоп“, преди да съм прескочил оградата.

— А трябваше! — рече Мън и сещайки се за жена му, добави: — Трябваше да ми се довериш!

— Може би — отвърна Тривелиън.

Когато Пърси Мън го попита кога се е прибрал онзи следобед, отвърна, че не можел да си спомни точно, но било някъде след пладне. Тялото на Дъфи бе намерено в ракитака малко преди здрач. Лежал е там отскоро, но Мън заключи, че е имало достатъчно време някой да открадне ножа, да го пресрещне на пътя, да го пречука и ограби.

— Трябваше по-рано да ми кажеш — рече той, — тогава може би ако не друго, щях поне да намеря ножа. А сега имам време само до девет заранта — и като помълча умислено, запита: — Сигурен ли си, че не знаеш името на негъра? На онзи, дето си го видял?

— Не го знам — отвърна Тривелиън. — Но е от тез, дето живеят у мистър Мей или там някъде. Те тъй са се омешали, че не можеш ги разбра кой какъв е.

Мън се извърна към вратата и подвикна на Дики да му отвори. И докато оня се туткаше с ключовете, застана пред Тривелиън и рече:

— Ще направя каквото мога — после му подаде ръка, която Тривелиън пое леко озадачен, сбогува се с него и излезе.

Прекоси безлюдния вече площад и се отправи към съда, мина през служебния вход и влезе в кабинета на шерифа. Опрелият се на бюрото висок, вече позастаряващ мъж го посрещна с едно „Здрасти, Пърс. С какво мога да ти помогна?“ — и посочи към един стол.

— Искам една услуга, Сам.

— Казвай — отвърна шерифът и добави: — Но защо не седнеш? Чак аз се уморявам, като те гледам да стърчиш.

— Не, предпочитам да остана прав.

— Ако си решил цял живот да стърчиш така, ще се изхабиш, преди да му е дошло времето, момче.

Шерифът избута още по-назад собствения си стол и започна да приглажда с пръст посивелите си мустаци. Кацналите на носа очила със сребърни рамки му придаваха учудващо благодушен вид.

— Искам да ми дадеш неколцина от твоите хора, Сам.

— То тях за нищо не ги бива — заяви шерифът, — но можеш да си избереш когото поискаш. И ако щеш, изобщо не ми ги връщай.

— Трябват ми само двама, за да свършим една работа.

— И каква е тя, Пърс?

— Ако трябва да бъда откровен, Сам, искам да дойдат и да ми помогнат да нарушим закона. Аз съм адвокат и много добре знам какво означава това. Искам да ми помогнат да изтърбушим двайсетина негърски колиби. Търся нещо.

— Вземи Мънроу и Карсън — рече шерифът.

— Не го искам Карсън — отвърна Мън.

— Че какво му има на Карсън?

— Нищо, преди малко го срещнах на излизане от затвора. Повдига ми се от него.

— Много си е добър той — помъчи се да го защити шерифът. — Действа така, както смята, че трябва да действа.

— Но е голяма гад — рече простичко Мън.

— Добре, добре, Пърс! Ще повикам Бърк, стига обаче да го намеря. Днес има пълнолуние и наистина някой може да те види с Карсън. Не те виня ни най-малко. Самият аз никога не излизам с този мръсник по пълнолуние. Ще ме мернат отнякъде, та сетне да се чудя какво да правя — и като изтика още по-назад стола, пресегна се, завъртя ръчката на телефона, долепи слушалка до ухото си и поиска някакъв номер. Докато чакаше да му отговорят, вдигна очи и подхвърли сякаш между другото: — Той и Бърк е същата стока!

— Да, но не е като Карсън — отвърна Мън.

Тримата ездачи препуснаха в бърз тръс по пътя в белезникавата лунна светлина, а изпод копитата на конете земята отекваше с тих, приглушен тропот. Малко след като минаха дървеното мостче, на един завой, където сенките на група кедрови дървета образуваха черно петно върху едва осветения от луната път, един от конниците дръпна юздите и посочи към храсталака.

— Тук някъде са го намерили — рече той.

— Знам — отвърна Мън.

— Търкалял се в боровинките. И аз довтасах, когато го откриха.

— Познаваш ли този район? — попита Мън.

— Даже много добре — отвърна оня. — По тия места съм ходил на лов за птици. Наблизо, от двете страни на пътеката, дето излиза на този път около миля По-нататък, живеят някакви негри. Мистър Сътър държи някъде към шест колиби, а мистър Мей…