Нощен ездач

— Започваме малко по-нагоре — отсече Мън и дръпна юздите на коня. Изпревари спътниците си, вперил очи напред и проговори чак когато стигнаха мястото, където пътят се разделяше. — Тук ли? — попита той и посочи пътеката, която скоро след това изчезваше в горичката.

— Тук — отвърна първият помощник-шериф. — Оттатък листака има една колиба. В нея живее някакъв стар прежълтял негър с перде на очите. Преди време живееше у Бърдет. Помниш ли му името? — и се обърна към другия. — На стария негър с пердето?

— Няма значение — намеси се Мън.

— Тъй, ами — съгласи се оня, — много важно как се вика! Да не сме му тръгнали на гости, я!

Почти оголелите клони на дърветата хвърляха върху пътеката мрежеста като паяжина сянка. Над главите им по-високите вейки като че ли излъчваха нежен блед светлик. На лунната светлина дънерите тънеха в мастиленочерен призрачен мрак.

— Една нощ лових тук еноти — подвикна помощник-шерифът на име Бърк. — Момчурляк бях още, дойдохме с някакви приятелчета…

Вперили очи в пътеката, останалите така и не му обърнаха внимание.

— Помня, че Айк Съмърс и Джордж Хикс бяха с нас, ама за другите не мога да се сетя. Някои сигурно отдавна са се изселили.

Нейде далече в гората, вдясно от тях, се обади бухал. Мън погледна нататък и отново насочи вниманието си към пътеката.

— Отдавна беше — заключи помощник-шерифът Бърк и се умълча.

Другият се изкиска и попита:

— Еноти ли, казваш, си ловил?

— Да — потвърди Бърк. — Еноти. Помня даже, че хванахме два.

— Като едното нищо може да се каже, че и тази нощ ще ловим еноти! — пак се изхили другият.

Бърк като че ли настръхна и се разсърди, защото не отговори веднага. Подир малко възкликна:

— Еноти, а? Добре го рече! — и се разсмя, но веднага добави сериозно: — Че то аз го правя откак се помня.

Пърси Мън посочи с ръка някакво сечище край пътеката на около шейсет-седемдесет ярда пред тях.

— Там ли? — попита той.

Първият помощник-шериф отвърна, че било там.

— Я вържете коня, мистър Мънроу — нареди Мън, — и елате през гората отзад, та да не вземе някой да се измъкне! Ние ще минем оттук.

Помощник-шерифът Мънроу скочи от коня и го върза за една крайпътна фиданка. Другите двама тихо подкараха своите, а той се отдалечи през гората с широки крачки, стъпвайки предпазливо по килима от сухи листа, без да вдига почти никакъв шум.

— Стъпва като котка — забеляза Мън.

Другият поклати глава и се съгласи:

— Да, за теглото си върви доста леко.

Проследиха го, докато не се изгуби от погледа им, сетне от време на време продължиха да го мяркат, когато прекосяваше огрените от луната голи места.

— Да тръгваме — предложи Мън и в същия миг усети, че с мъка откъсва поглед от човека в гората, който стъпваше толкова леко по нашарената от лунната светлина мъртва шума.

Двамата с оня, комуто викаха Бърк, спряха в единия край на сечището и привързаха конете си. Приближиха колибата. В бисерната светлина, обливаща малкото сечище, отделните пръти, от които бе скована, и зеещите неравни пролуки между тях изглеждаха някак по-ясни и по-големи, отколкото денем. Варосаният комин се белееше като кокал.

Помощник-шерифът похлопа на вратата.

Нещо се размърда, а сетне долетя и нечий приглушен от съня и стените глас:

— Кой?

— Отваряй! — заповяда помощник-шерифът.

Отговор не последва. В колибата отново се разшаваха и се чу неясен говор.

— Искаме да те питаме нещо — извика Мън.

— Сегинка, шефе! — отвърнаха отвътре.

Вратата едва-едва се открехна, но в замяна на това проскърцването на пантите им се стори оглушително. Някакъв мъж подаде глава. „Негър!“ — с изненада отбеляза Мън, съзирайки лъсналото му на лунната светлина лице.

Помощник-шерифът стовари юмрук върху вратата и запъвайки я като че ли неволно с рамо, надникна вътре.

— Отваряй, чичка! — викна той. — И вземи, че пални някоя лампа!

Пърси Мън последва помощник-шерифа в колибата, където мракът в първия миг им се стори непрогледен, враждебен и душен като в бездна.

Кибритената клечка проблесна в ръката на мъжа и лизвайки фитила на лампата, се превърна в пушливо пламъче.

Негърът се обърна към Мън и той забеляза, че лицето му бе възжълто, със също тъй жълти и прекалено големи очни ябълки.

— Кво има бе, шефе? — попита той.

— Ами… — Мън се поколеба и погледна към безучастното лице на помощник-шерифа. И точно това, че се запъна, че подири с поглед оня, го накара да се почувства като страхливец, като кокошкар. Беше сигурен, че забелязвайки колебанието и умоляващия му поглед, другият също го бе взел за някой треперко или най-малкото за глупак.

— Слушай, чичка — емна го без заобикалки помощник-шерифът, — вие къде готвите? Имате ли си кухня?

Докато той говореше, Пърси Мън изведнъж забеляза жената, свита под юргана на кревата, останал извън светлия кръг на лампата. Забеляза я заради очите — черни, вторачени и искрящи в полумрака, почти нечовешки, досущ като очи на гнездяща птица, втренчени от сенчестия клонак в натрапника, или като очите на готов за скок заек.

— Готвим в другата стая — мънкаше в това време негърът.

Помощник-шерифът отиде до затворената врата и я блъсна с обичайния си жест.

— Я светни тук! — нареди той.