Нощен ездач

Когато същата заран слязоха от влака, небето тегнеше като безбрежна сива маса, докъдето стигаше погледът. Бе досущ като закачено над ниските гористи хълмове, обграждащи долината, и приличаше по-скоро на провиснал балдахин, отколкото на висок и дълбок купол. И както ставаше понякога в подобни дни, човек дори не можеше да различи едва видимото, по-светлосиво безформено петно, което показваше къде е слънцето. Кедровите гори по далечните хребети изглеждаха матовочерни като петна от сажди. Нямаше и вятър.

— Ще завали сняг — рече Мей, когато мъжът й я пое от стъпалото на двуколката и вече можеше да вдигне очи към небето.

— И на мен така ми се струва — съгласи се той.

Влакът пое през сиво-кафеникавите ниви, а виещата се над локомотива пара бе удивително бяла и нежна на фона на мрачното небе. Застанали върху спечената червена пръст край релсите, те наблюдаваха отдалечаващия се влак. Сетне Мън се обърна и съгледа негъра, който се задаваше откъм порутеното жълто навесче с надпис „Кръстовище Монклер“. Оня свали шапка и рече:

— Дошъл съм да ви срещна.

— И добре си направил отвърна Мън.

Негърът вдигна чантата и ги поведе към спрелия зад навеса файтон.

— Ще падне сняг рече той, — и то какъв!

Някъде на завой, далеч на изток, влакът изсвири. Пърси Мън се обърна натам, към този едва доловим звук, но влакът вече се беше изгубил от поглед, а от виещата се, сякаш за да намери пролука сред ниските хълмове железопътна линия обширните голи полета изглеждаха още по-голи.

— Как ми се иска на Коледа да беше заваляло — промълви Мей, когато файтонът пое по пътя. — Без сняг Коледа не е Коледа, а вече май изобщо не вали на този ден.

Без да отговори, Мън се загледа как тя отново замислено вдига лице към небето.

— Като бях малка, беше по-друго — продължи Мей. — Сега, когато вали, а преди две Коледи наистина попрехвръкна, обичам да седя до прозореца, в стаята да няма никой и да гледам как се сипе снегът навън. Сякаш се връщам в детството си, когато по Коледа валеше. Тогава се събуждах много рано, още преди другите да са станали, но си лежах и чаках да просветне и някой да се размърда. Всичко изглеждаше друго, целият свят беше друг. А ако по земята имаше и сняг, ставаше просто неузнаваемо!

Пърси Мън погледна превития гръб на негъра на капрата. Наведе се, доближи устни до ухото на жена си и прошепна:

— Обичам те!

Тя поклати глава и сякаш сетила се току-що, рече:

— Ти изобщо не ме слушаш и ми се подиграваш!

— Не е вярно отрече той.

Известно време мълчаха, а файтонът подскачаше по замръзналите коловози. От двете им страни се чернееше горичка с оголели дървета, а шубраците задушаваха стволовете им и стигаха чак до най-горните клони. Когато пътят направи рязък завой и излезе извън нея, а край тях отново се ширнаха нивите, забелязаха къщата, кацнала на билото на продълговат хълм — огромна постройка със симетрични крила и бели колони, обградена от гъсти, високи черни кедри. Алеята към нея бе обточена с бяла ограда. Няколкото тъмнеещи дървета на възвишението отпред, със стърчащи над безцветната земя стволове, изглеждаха величествени и неестествени. Отдалеч и на фона на хребетите, очертаващи хоризонта, къщата, извисяваща се над склона, над просторните ниви и пасища, имаше вид запуснат, самотен и страховит.

— Ето я — кимна Мън.

— Да, сър, това е — потвърди негърът.

Сградата не беше стара. Сенаторът я бе издигнал преди петнайсет години на мястото на предишната, която бе изгоряла. Той обичаше да казва, че я е строил, като гледал да прилича колкото се може повече на първата, и обикновено подчертаваше: „Само че исках да е и по-голяма.“ Всъщност тя беше много по-голяма. Макар и далеч по-просторна, централната част наистина наподобяваше предшественицата си, дванайсетстайна, червенотухлена къща с висока бяла веранда. Малцина обаче можеха да си спомнят как е изглеждала, затова, говорейки за новата, хората вече забравяха да подмятат, че я е построил с парите на жена си, а тя имала доста, но все някога щели да свършат.

Сенаторът наистина бе построил къщата с парите на жена си, защото собствени имаше твърде малко. Произхождаше от добро, средно заможно семейство, разорено по време на Гражданската война в резултат на почти фанатичната преданост на бащата към южняшката кауза. Старият Толивър въоръжил половин кавалерийска рота и вложил всичко, което притежавал, в облигации на Конфедерацията. След Франклинската битка го обявили за безследно изчезнал. Година след края на войната Толивърови загубили имота си заради просрочена ипотека и мисис Толивър се споминала от скоротечна туберкулоза. Цели четири месеца лежала върху огромно легло с балдахин в една барака, която сегиз-тогиз прокапвала, и изискано храчела кръв в кърпи от стари дрехи или зебло. Към края на болестта си се пробудила от унеса и спокойно, с добре подбрани думи, започнала да проклина мъжа си, чиято себична лудост и своенравна гордост опропастили живота на най-близките му и обични хора. Той гниел нейде из Тенеси, а на нея й било драго, нареждала тя, и се надявала душата му да бъде осъдена на вечни мъки.