Той се взираше в трите тъй далечни силуета в полето, застинали в щедрата, ослепителна и сякаш чуплива дневна светлина, и му се прищя да извика, да им махне с ръка като пътник, изгубен в пустиня, който вижда или по-скоро си мисли, че вижда как в далечината спътниците му се движат уверено, спокойно и без да бързат, за да изчезнат в падината зад някой хълм или в безкрая. Но не го направи. Легна на земята, обхванал главата си с ръце, внезапно потресен от тази най-обикновена сцена долу, в ниското, много повече отколкото от преживените трудности в бягството си, от спомена за отминалото щастие и тъга, дори от вестта за раждането на сина му.
— Оклахома — рече Уили Праудфит.
— Разправят, че там човек можел да почне от едното нищо — обади се Силвестъс.
— Сума време мина, откак бях в Оклахома — поклати глава Уили, размърда се и дъските на верандата изскърцаха в мрака. После продължи: — Тогава много народ бе тръгнал натам, та да започне отначало. По една или друга причина. А имаше и такива, дето просто не ги свърта на едно място и все скитосват. Като мене по онова време. Бизоните започнаха да изчезват и един ден гледам — няма ги, а дотогава накъдето и да се обърнеш — земята черна-почерняла от тях. Та и аз тръгнах на запад. Ама накрая пак тук се върнах. Мнозина обаче не се върнаха, просто нямаше къде — помълча известно време и продължи: — Дойдох тук и зарязах оня сушав край. Но знае ли човек, един ден може пак натам да се запилея. В Оклахома, ако е рекъл бог.
— Тук трудът ти отива на вятъра — рече племенникът.
— Може пак да тръгна, като му дойде времето — подхвана отново Уили Праудфит. — Ако още е останало местенце, където в днешно време човек може да се свре. Тъй рече и тате един ден и замина, макар и хич да не го беше мислил преди. През шейсе и първа беше, войната тъкмо бе започнала. Не му беше леко. Не че беше религиозен, ама стрелбата и убийствата мира не му даваха и все се молеше богу да му посочи чия страна да вземе. Ама то коя ли беше страната на бога? И една заран рече: „Не оставам повече тук, свило ми се е сърцето, като гледам какво е наоколо! Заминавам!“
Продаде всичко: земя и покъщнина, всичко, дето в каруца не можеш го натовари. Запретна два чифта волове и потеглихме за Северен Арканзас. Там тате имаше братовчед и оня му прати писмо, че Северен Арканзас бил райско място за човека, че свободно можеш да получиш земя, при това хубава. Минахме през Тенеси, а там навред, дордето ти стигне погледът, все памук растеше. Стигнахме и Мемфис. Качихме се на един параход и хайде надолу по Мисисипи, а подир това — по Арканзас. Но земята отдавна беше заета. Стигнахме и Литъл Рок. Стояхме там близо три седмици и чакахме братовчеда на тате. А пък аз в това време успях да разуча целия град, знаете какви са децата — навсякъде си врат носа и все щъкат нагоре-надолу. Бяхме се разположили край един поток, ама тате все даваше зор да тръгваме, че времето не чакало. Искаше му се да купи парче земя и да дигне къща, преди да е дошла зимата. Водата, дето я пиехме в Литъл Рок, не беше свят, а пък той си беше придирчив. Вярно, и там има вода, ама не е сладка като тукашната. Разправяха, че по онова време в Литъл Рок се натръшкали от дизентерия и причината била във водата, дето я пиели.
Ама аз нали си бях десет-дванайсетгодишен, морето ми беше до колене. Ходех да гледам как мъжете се обучават и се готвят за война, а пък някои бяха със сопи, все още нямаха пушки. Един ден рекох: „Тате, ти няма ли да станеш войник?“ „Войник, войник — смъмри ме той, — ти стой по-далеч от тях, че ще има свети въртипух!“ Ама аз нали си бях дете, измъквах се и все ходех да ги гледам. Дотогава не бях виждал войници.
Най-сетне дойде и братовчедът на татко. „Амон — обърна се той към тате, защото тъй му беше името, — забавих се, ама нещо ми се изпречи на пътя.“ Извади един лист от джоба си, а на него нарисувал карта и всичко от ясно по-ясно означено. Баща ми погледа-погледа, па рече: „Няма ли да се връщаш?“ „Няма, Амон, няма да се връщам! — отвърна братовчедът на татко. Войник съм вече!“
„Войник ли?“ — попита баща ми и го изгледа.
„Войник, войник, не съм аз за семейство като тебе!“, отвърна оня.
Тате поклати глава. „Не — вика той, — не е там работата. Имам си хубава къща в Кентъки. Жената ми е добра, умна. Най-добрата, дето някога съм срещал. Река ли, тя и момчетата ще ми стопанисват дома, а аз ще си бъда войник. Ако ми беше по сърце обаче, ама не ми е! Та как ще спя спокойно, като знам, че трябва да се дигна и да убия човек, дето дори не го познавам!“
Тате взе картата, натоварихме каруцата, запретнахме воловете и преминахме реката. Още същия ден. И се упътихме къде Северен Арканзас.