Нощен ездач

Той пътешественик беше
и кораб го чакаше на брега,
в своя красавец той влезе,
за да отплува оттук по света.
Ала миля не бяха изминали
и буря ги зла връхлетя,
удари тя по красивия кораб
и той към дъното полетя.
Там срещна той своята Поли,
обляна цялата в кръв.
И протегна му тя бяла ръка:
детенце, му рече, щях да родя.

Стана и се отправи към другия край на двора.

И същата нощ сънят го споходи. В него видя Мей бавно да пристъпва от някакво неимоверно разстояние, което той напразно се мъчеше да преодолее. Светлата й коса беше разпусната и в ръцете си държеше вързопче. Тя приближаваше едва-едва, с мъка, сякаш краката й тежаха като олово, а на лицето й бе изписана неописуема радост, но и някаква тъга. Когато най-сетне достигаше до него, му подаваше вързопчето. Той виждаше, че бе завито в мърляв и изпокъсан стар вестник. Докато с непосилно напрежение се пресягаше, за да го вземе от ръцете й, хартията започваше да се разгъва, прогизнала от водата се разпадаше от собственото си тегло и увисваше на парцали по пръстите чак до голите й лакти. И тогава виждаше какво се криеше в нея. Върху протегнатите ръце на Мей лежеше детско телце, по-скоро зародиш, като онези, които бе виждал в големите буркани с формалин в медицинското училище във Филаделфия, неоформен още, сякаш нечовешки, някак шуплив и сив, досущ като онези в стъклениците, а от него лъхаше зловонието на смъртта. Но лицето на Мей все така грееше едновременно в радост и тъга, а неговите ръце продължаваха да се протягат, сякаш за да поемат вързопчето. Сетне падаха и последните късове хартия и в ръцете й се появяваше нечие лице. Лицето на Бънк Тривелиън — червеникавата плът и косата му сега бяха посивели, но все пак беше неговото лице и Мън като че ли знаеше, че е живо и се мъчи да проговори. Ала в този миг Мей винаги се разсмиваше. Не чуваше нищо, но лицето й се гърчеше в пристъп на смях, който му се струваше безкраен. След това не ядно, а по-скоро със студена пресметливост и почти игриво, той вдигаше пестник с мисълта, че трябва да спре смеха й, че ако тя продължи да се смее така, всичко ще изчезне, ще се смали и ще избледнее, ще се стопи и ще остане единствено този беззвучен, жесток смях и той самият, увиснал съвсем сам сред него. Първия път се събуди, зареян сякаш насред съвършения, наситен с напрежение безкрай от тъга, която сама по себе си бе нещо като удовлетворение, защото в нейната безусловност бе заложена абсолютната стойност на изгубеното щастие. Но сега, когато се събуждаше в мрака на малката пристройка, не изпитваше вече дори и тъга.

Друга нощ, когато не можеше да заспи, си припомняше всичко случило се през онова утро, когато застреляха Търпин. Казваше си: „Напуснах хотела в седем и двайсет“, и си спомняше съвсем точно часовника, който държеше в ръка, както и лицата на срещнатите по улицата хора. Лежеше в мрака и си повтаряше на глас думите, с които го бяха поздравили, и собствените си отговори. Опитваше се да пресъздаде и най-малката подробност от кантората си, такава, каквато я бе видял същата заран, отваряйки вратата: шкафа, етажерките с книгите, покритите със стари книжа и вестници столове, съдилището и напъпилите дървета под прозореца. Задържаше всичко това в съзнанието си и понякога чак мускулите го заболяваха от усилието, сякаш с помощта на волята би могъл да изтръгне някаква причина от тяхната безсмислена и няма ирационалност.

Именно тези неща му донесоха отговора, и то не в резултат на неговите усилия. Получи го от тях почти без да го търси и някак непринудено в мига на събуждането си едно утро, преди още съвсем да се е разсънил. Тогава видя нахлуващия през прозореца сноп слънчеви лъчи, зеления склон на хълма отсреща и нерендосаните дъски на стената. В мига, когато ги разпозна, нещо като че ли му прошепна: Лежиш тук и гледаш всичко това, защото професор Бол уби онзи.

В момента му се стори невъзможно.

Но после вече изпита такава увереност, сякаш бе видял с очите си как онази сутрин професорът изкачва тъмното стълбище, отваря незаключената врата и виждайки, че кантората е празна, застива насред стаята. Оттатък площада хората вече са излезли от съда, включително Търпин и помощник-шерифите. В ъгъла на кантората е изправена карабината. На полицата на библиотеката, зад счупеното стъкло, е сандъчето с патроните. Всичко е станало за миг. От около четирийдесет ярда, помисли си Мън, около четирийсет ярда, а той едва ли е хващал пушка от детските си години. Там, в двора на съдилището, Търпин се е олюлял и се е строполил на тревата с пронизана над лявото ухо глава. Камбъл му бе казал: „Точно над ухото.“ С невиждащи очи професор Бол е оставил обратно карабината в ъгъла, излязъл е, затворил е вратата зад себе си и се е спуснал по задното стълбище.