Нощен ездач

— Не съм от тия, дето бягат от опасностите — подхвана отново Силвестъс. — Такова нещо никой не може да каже за мен. Нищо не ми се опира. Ама човек трябва да знае, че не се бъхти залудо. Задава се суша и трудът ни ще иде на вятъра. — Той замълча и огледа пръчката. — На суша е тръгнало.

— Рано е да се каже — отвърна Мън.

— Аз обаче познавам! Винаги познавам! — извърна се възмутено момчето към него. — Тая заран видях вече жлътнало се стръкче жито, а има още толкоз време до жътва. Някакво проклятие тежи над земята, като гледам как хората без душа остават и едва кретат — и като скочи ненадейно, запрати пръчката във вира. — Потим се за тоя, дето духа!

Стоеше неподвижно, все още нерешил какво да прави, но от предишната скованост на тялото му не бе останало и помен. Затвори ножа.

— Не искам да кажа, че има нещо лошо в това, дето лежиш тук — рече той нацупено, без да поглежда Мън. Сетне се обърна и преди другият да успее да му отговори, хукна надолу по пътеката.

На вечеря Силвестъс не обели дума. Яде, без дори за миг да вдигне очи от чинията си. След това не излезе с другите на верандата, а остана в кухнята.

— Ще чете — подхвърли Уили Праудфит. — Когато го прихванат, чете, дордето луната се скрие и в лампата не остане газ.

— Една заран го намерих клюмнал върху кухненската маса — рече тихичко Адел Праудфит. — Газта беше свършила, фитилът — прегорял, а той спи. По някое време бавно вдигна глава и каза: „Аз спя, а той е в градината!“ Все едно добро утро ми рече.

— Помня — отвърна мъжът й, — и същия ден работи като хала.

— Не съм виждала млад човек тъй много да се занимава със спасението. А наближава двайсет и четири.

— Работлив е като мравка — отбеляза Уили.

Силвестъс повече не дойде на хълма, но всеки път, когато печаха курабии, Сиси му донасяше няколко, загънати в бяла кърпа. Никога не присядаше и Мън тъй и не успя да я заговори. Имаше навика да стои с ръце на кръста и да го гледа, докато изяде курабиите. Наблюдаваше го, дордето не изгълташе и последната троха, а подир това винаги си тръгваше. Благодареше й, а понякога питаше: „Защо не седнеш да си поприказваме, Сиси?“ Но винаги ставаше едно и също. Тя стоеше неподвижно, без за миг да откъсва черните си очи от него, и го гледаше как слага последния залък в устата си, после рязко се обръщаше и си тръгваше.

Един-единствен път към края на престоя му у Праудфитови се позабави малко и след като Мън си изяде хляба. Помоли я да седне, но без да отвръща, тя само кимна. Когато той се напи от извора и вдигна глава, Сиси се наведе да прибере малката квадратна кърпа и като я приглади, сгъна я и промълви:

— Мистър Пърс…

— Кажи, Сиси?

— Мистър Пърс — поколеба се тя отново, като продължаваше да приглажда кърпата. — Леля Дели чула, че жена ви си имала бебе.

— Истина е — отвърна Мън.

— Момченце, нали?

— Да, Сиси.

Тя притисна кърпата между дланите си и я задържа така. После попита:

— Как се казва?

— Не знам — отвърна той.

Тя го погледна втренчено за миг и без да каже дума, изчезна.

Нямаше начин да я види, докато се спуска по пътеката. Наблюдаваше голото място между хълма и къщата и я чакаше да се появи. Най-сетне тя излезе от храсталака и бързо се отправи към дома. От кухненския комин се виеше тъничка струйка дим, макар че беше рано за вечеря. После си спомни, че Сиси му беше донесла хляб. Бяха напалили пещта.

Димът се издигаше неподвижно на дълга сиво-синя струя, която се губеше в чистия въздух нейде далеч над върха.

След малко момичето излезе от къщата. В ръка носеше котле и докато го полюшваше, той мярна отблясъка на слънцето върху него. Фигурата й, толкова мъничка от това разстояние, прекоси двора и се отправи през портата към нивата край потока. Видя я да ситни между редовете от млади растения. В единия край двамата мъже копаеха. Носеше им вода.

Когато ги приближи, те прекъснаха работа. Тогава видя трите фигури заедно, там, в края на нивата, далечни и много-много малки. Сега ще отлепят длани от дръжките на мотиките и ще килнат шапки на темето. Устните им ще са пресъхнали, а в зъбите им ще поскърцват прашинки от сухата пръст. Ще се редуват — първо Уили Праудфит, след него и Силвестъс ще надигнат котлето, а студената вода ще изпълва устата им и сладко и пречистващо ще бълбука в гърлата им. Ще благодарят на момичето, ще погледнат въпросително слънцето, ще грабнат отново мотиките, ще се превият над земята, всеки посвоему, и остриетата пак ще залъскат неуморно нагоре-надолу. Сушата можеше да дойде. Засаденото от тях вероятно щеше да посърне и увехне, тъй че догодина можеше и двамата да ги няма тук. Дотогава земята сигурно щеше да премине в други ръце и Уили Праудфит навярно щеше да отиде я в Оклахома, я бог знае къде. Силвестъс сигурно също щеше да се запилее. Но сега мотиките им се вдигаха и падаха все така упорито. Те пристъпваха неосезаемо, но уверено, сякаш напредваха в бъдещето си. Зад тях, на другата нива, която оттук не се виждаше, работеха други мъже, в къщите шетаха други жени и други хора се суетяха по улиците на градовете.