Нощен ездач

Мън си представяше много ясно как е станало всичко. И как професорът е тръгнал по алеята, сковано изправен, почти като сомнамбул, с подаващи се от черните му ръкави бели, подобни на бухалки бинтове, като през цялото време постепенно е осъзнавал деянието си. Когато го е осъзнал напълно и е разбрал целия му скрит смисъл, вероятно в първия момент е възнамерявал да се върне в хотела, за да види Корделия и другите си дъщери — но най-вече Корделия, — да се сбогува с тях и да се предаде. Но нима всъщност всичко е било толкова точно и ясно за него тогава, когато се е упътил по безлюдната алея и до слуха му са долитали шумовете на улицата? Мън не беше сигурен. По-вероятно бе, докато е вървял по алеята, всичко да му се е струвало нереално и като че ли застинало в безвремието на някакъв сън. А може би се е шлял по улиците цял ден, кой знае, гледал е хората с невиждащи очи и едва ли е съзнавал, че стъпките му се следват една подир друга в своята обичайна, горделива походка, а минувачите се дивят на безкръвното му, бяло като платно лице?

По-късно в присъствието на изправената до него Корделия и Порция, която е налагала студени компреси на челото му, вероятно си е казал, че след малко, след още съвсем малко ще отиде. Но не го беше сторил.

При тази мисъл у Мън се надигна горчилка. Беше бягал през гъстите гори, беше лежал в студената тиня и смукал вода като животно, беше бродил гладен и се бе крил от погледа на хората, защото професор Бол не бе намерил сили да проговори, да каже, че той го е извършил. Защото професорът очевидно си беше рекъл: „Ще го направя след малко, веднага след като приключи процесът и момичетата вече няма да имат нужда от мен, тогава ще го направя.“ Но процесът бе свършил, доктор Макдоналд бе излязъл на свобода, а той така и не го беше направил.

Дните са минавали, а той все не е намирал сили да признае. После е чул, че Мън се е скрил на сигурно място, и е решил, че ще почака още малко и че ако го заловят, тогава ще им каже. През това време обичайният ход на живота в дома му, видът на дъщерите му, отдадени безшумно и вещо на заниманията си край него, всекидневната работа по фермата — всички тези неща са го отклонявали и отдалечавали неусетно, час след час, ден след ден от намерението му. Но нощем в стаята си сигурно е четял Библията, блъскал е по нея с бинтованите си ръце и измъчван от угризения и смут, е кръстосвал насам-натам, обливайки се в пот като човек, който се бори с прекадено могъщ противник, и се е молил богу да му даде сила. Намерил е в себе си сили за деяние, на което изобщо не е подозирал, че е способен. „Човек не знае на какво е способен“ — беше казал той в онази първа нощ преди много време у Крисчънови и Мън си спомни лицето му, гласа, с който го бе изрекъл: „Когато му дойде времето.“ Времето беше дошло. Той неочаквано се бе препънал в него онази заран в празната кантора, сякаш в камък по позната пътека. Непохватно беше вдигнал в превързаните си, непривикнали ръце карабината и там, в двора на съдилището, посред бял ден, се бе строполил мъртъв един човек.

Професорът не бе подозирал тази сила у себе си. Тя се бе спотайвала през годините и беше чакала времето си. Ала ето че сега не можеше да намери другата сила, с която, според него, бе живял до този ден.

По-късно, когато премисляше всичко това, Мън откри, че обзелата го горчивина се е разсеяла. Реши, че ако някога види професора, сам би се почувствал виновен и гузен, като че ли той бе извършил престъплението. Беше сигурен, че ако го заловят или пък се предаде, професор Бол ще си признае. За миг се опита да си представи как ще изглежда лицето му, ако някога се срещнат — слабо, съсухрено и изкривено от скритата болка. Неволно потръпвайки, затвори очи, сякаш и в момента го виждаше, тъй както прави човек, зърнал грозотата на страданието.

Установи, че откритието му, ако това изобщо бе откритие, не му е донесло никакво облекчение. Потъна, както и преди в уединението си, откъснат от целия външен свят чрез зеления листак на дърветата и дъсчените стени на малката стаичка под навеса. В това уединение мисълта за онова, което е бил или което ще стане, се процеждаше едва-едва, оскъдна като проникнала в подводни дълбини светлина.

Дните се нижеха, а там, на върха на хълма, нищо не го смущаваше. Един-единствен път късно подиробед Силвестъс бе изкачил склона и бе приклекнал в полегналата трева. Потта беше избила на тъмни петна по синята му риза, а ръкавите й бяха залепнали за ръцете. Когато свали шапка, Мън видя, че косата му се бе сплъстила и залепнала за черепа, а на челото му се бе отпечатала черта.

— Тук е хладничко — каза той, — ама долу днес пали като в пещ. Слънцето направо изгаря полетата.

После измъкна от джоба си нож, отвори тежкото острие и съсредоточено започна да кастри една пръчка, която бе намерил в краката си.

— Полетата… — повтори той, като оглеждаше пръчката така, сякаш я изучаваше. — Ама ти хабер си нямаш, защото тук е хладно — стрелна го с тъмен, насмешлив поглед и продължи да дялка.

Мън не отговори.