Не може обаче да се отрече, че с Минго си вземахме своето и зиме, и лете. Пък и не само ние. Под навесите на Чарли Рат в Додж Сити съм виждал не веднъж и дваж със собствените си очи да чакат по педесе-шейсе хиляди кожи, овързани на бали, а дворът му е така наблъскан с каруци, че човек може да го прекоси, без кракът му да стъпи на земята. Каруците са направо една връз друга, че и натоварени догоре, а мъжете, насвяткани до козирката, викат, псуват и чакат да разтоварят. Времето беше такова, че парите избиваха отвсякъде като негърска пот. Мъжете бяха все демобилизирани и надошли от майната си, а пиенето се лееше като река. Нечиста сила, дума да няма! Но тогава човек можеше да се оправи без много-много неприятности, стига да си гледа работата, да почита бога и да не забива нож в гърба на ближния.
Та вземахме си ний нашето и си мислех — край няма да има! Човек така е устроен. Гледа нещо и си мисли, че ще е вечно, а не забелязва кога му идва краят. Лаком е той, като прасе е лаком, и също толкоз сляп. Веднъж през пролетта седях на един хълм недалеч от Медсин Лодж Крик и гледах бизоните. На север се придвижваха. Пролет беше, та следите им все от юг на север се точеха. На север значи отиваха тогава и накъдето и да се обърнеш, все бизони. Ей тъй, един до друг! Пък и не можеш да кажеш колко са — един господ бог на небето знаеше само. Тъй си беше и никой не разбра, че това е краят. Навсякъде виждах одрани и разложени трупове черна почерняла беше земята от тях на половиндневен конски преход. Дъх не можеше да си поемеш от вонята им. И преди да се усетим, в Канзас не остана ни един бизон. Цял ден пътуваш, а ни един за цяр не виждаш! „Тръгвам за Оклахома, рече Минго, там все още има бизони. Надолу по Чимърън или по Бийвър Крийк.“
„Да, ама там е индианска територия — рекох, — а пък аз много-много не ги любя индианците.“
„Имам познати, които са били там и са ударили кьоравото — вика Минго. — Чух за някакъв, дето се върнал с над хиляда кожи, а пък не стоял кой знае колко.“
„Ама има и такива, дето изобщо не са се върнали“ — рекох.
„Мешал съм се с индианците, когато въртях там търговия — вика Минго. — Слаба работа са те, нямат си ей това! — и навири карабината. — Техните пушки бял не би ги и погледнал!“
„Не че ме е страх — рекох, — ама не е редно, щото по закон това са си индиански земи.“
„Индиански, друг път! — озъбва се Минго и плюе. — Няма да е задълго. Някакъв от Додж Сити рече, че една група се кани да тръгне нататък за бизони. Каза също, че и Мейърс щял да иде, за да изкупува кожите и да открие кантора точно там, в Оклахома, а може би и в Тексас, към Канадската река. Голяма работа ще е!“
„И ти смяташ да идеш с тях?“, попитах.
„Не — отвърна той, — не обичам да ми се мотаят хора из краката!“
Та тръгнахме ние двамата за Оклахома заедно с нашите дерачи. Бяхме наели нови, защото старите напуснаха — не искаха да ходят в индианските земи. Главихме двама — един французин и един негър. Трябваше да им плащаме по осемдесе долара на месец, плюс храната заради индианските територии. Както и да е. В седемдесе и четвърта беше — суха година излезе, чак реките пресъхнаха. Помня, че и много скакалци се появиха. Ама все пак стигнахме и имаше бизони. Точно както преди — същинско гъмжило, не можеш да се разминеш от тях. Като че ли бяхме в друг свят, ама само за някое време. Работехме здравата и напредвахме все повече и повече. Трябваше обаче да си отваряме очите на четири и да внимаваме за индианци. Нощем се редувахме да пазим. Не се яви ни един, докато не закарахме първия товар в Додж Сити и не се върнахме оттам. Тогаз вече мярнахме неколцина наведнъж. Негърът се беше заврял в някаква долчинка и дереше бизон, убит от Минго, французинът опъваше кожите край каруците, а ние с Минго се мотаехме наоколо. Появиха се иззад един хълм между долчинката и каруците и едва тогава ги видяхме. Хукнахме, притиснахме ги и започнахме да ги стреляме. „Де го негъра?“, пита Минго. „Няма го“, отвръща французинът. „Мътните го взели! — ядоса се оня, както беше залегнал и гърмеше. — Туй черно копеле ще вземе да се остави да го хванат, а аз мразя да дера! Това ще ми е благодарността, че четири години съм се бил срещу бунтовниците за свободата на негрите!“
Цял подиробед лежахме и пукахме по тях. Французинът товареше, а ние пукахме по тях. Когато бяха далеч — с шарповете, а наближеха ли — с карабините и колтовете. Една карабина „Спенсър“ е дванайсетозарядна, а и тежкокалибрена. Та цял подиробед все така, после падна нощ и вече ни те можеха да ни доближат, нито пък ние да ти видим. Опитваха, ама всеки път ги засичахме.