Нощен ездач

И да пукна, ако това не беше самата истина! Цевта като нищо ти припушва в ръката. Денят е спокоен, димът се вие край главата ти като мъгла, а ушите ти пищят. Случи се бизоните да стоят неподвижно, стоят и си пасат. Ти му пуснеш оловото на един, а другите току вземат да душат и да реват, ама не бягат. Е, ако имаш късмет! И колко му е тогава — продължаваш да стреляш по онези, дето са в края и може всеки миг да хукнат. Стреляш си кротко и гледаш да не ти прегрее пушката. Спомням си, че на следната година случихме с два големи удара — единия го направи Минго, другия аз. Вървях по някакво възвишение южно от едно поточе, дето се вливаше в Пони. По едно време надзъртам предпазливо иззад хребета и гледам — отпреде ми стадо. На около сто и педесе крачки трябва да беше, а вятърът духа откъм него. Подпрях шарпа на рогатката и залегнах. Сетне лека-полека взех да се надигам — човек трябва да стане, да се засили и чак тогава да стреля, — подпрях се на коляно и какво да видя — ни един не е паднал! Помислих, че не съм улучил, макар да ми беше на сгода, и отново залегнах, та пак да опитам. И тогава гледам — един бизон се гътва, а другите стоят неподвижно, пак стрелям — пада още един, а ония стоят ли, стоят. Стрелях още веднъж. Божичко, рекох си, същинска скотобойна!

И вярно, беше досущ като в скотобойна! Лежа аз, премервам се с шарпа, стрелям, а те не помръдват. Броя си на глас между изстрелите, за да не се забравя и да прегрея пушката. Сума време ги гледах да подгъват бавно крака, когато куршумът попаднеше в целта, и да се килват на една страна. А ония другите стоят, душат и реват като побеснели. Тъй де, дивотия! Лежи си там някакъв, слънцето припича, а той продължава да натиска спусъка. Не ще да е на себе си такъв! Ама никак! Сякаш не е човек, ами дявол знае какво! Като че ли не той държи пушката, а тя него. И ти се струва, че ако стане, тръгне си, зареже бизоните долу, в ниското, и остави пушката на земята, тя ще има да си гърми сам-самичка до безкрай. А пък бизоните все ще си душат и ще реват. Понякога и тъй се случва.

Него подиробед натръшках седемдесе и два бизона, преди да се усетят и да избягат. Към залез най-сетне се пръснаха. Видях ги да тръгват, колкото бяха останали де, ама нямаше повече от двайсетина, а подире им такава пушилка се вдигна! Хукнаха на север и се изгубиха от погледа ми, но аз продължавах да лежа, сякаш ръката ми бе залепнала за пушката, а цевта пари — ще ме изгори. Лежах там като побъркан.

„Дявол да го вземе — вика Минго, — под тебе бизони на купища, а ти се излежаваш, като че хич ги няма!“ Не го бях чул кога е дошъл. „Хайде, иди да доведеш ирландците — продължи той, — нощес ще падне работа, трябва да се одерат!“ Нищо не му рекох и тръгнах към каруците, за да подбера дерачите, щом привършат онуй, дето го бяха почнали. Когато се върнахме, беше вече нощ, Минго дереше и проклинаше света. Но на изток изгря луната — червена и тумбеста, и от хамбар по-голяма. Тук няма да видиш луна като канзаската. Та на месечина ги драхме, без думица да продумаме. Само дето я някой ще изсумти, я нож ще засъска по брус, нежно и весело, сякаш на острието му е благо, като го заточваш, и накрая оня звук, който издава кожата, когато поддаде и с едно по-ячко и продължително дръпване отделиш месото от нея. Далече нейде ще извие койот, а после все по-близо и по-близо ще се чуе.

И седемдесе и двата ги одрахме и им отрязахме езиците. Че и козината им остъргахме. Натоварихме каруцата и потеглихме нагоре по хълма прегладнели и каталясали. Помня, че някъде насред склона се обърнахме и погледнахме назад. Луната беше вече високо и земята долу изглеждаше бяла като вода, а труповете стърчаха над нея досущ като черни скали.

Но на човек не всеки ден му се случва такъв удар. Да, далеч не толкова често, мен слушайте! Опитваш вятъра, заставаш срещу му и бавно и внимателно започваш да приближаваш, кажи-речи, през цялото време пълзиш. Разшават ли се — време му е! От двеста крачки са ти в кърпа вързани. Ама шарпът стреля като топ. Истина ви казвам! За него три четвърти миля е нищо, стига да можеш да уловиш на мушката някой мъжкар, че и да го улучиш. Ама не можеш! Виж, от двеста и педесе-триста крачки става, и то с голям зор! Стреляш, а стадото се пръсне и побегне, сетне запре, а ти току притичваш и тъй, дордето не ги изгубиш от поглед.