Нощен ездач

— По-добре се опитайте да заловите оногова, за когото сте дошли — сряза го лейтенантът.

— Какво има тук? — попита помощник-шерифът като отпусна ръка и кимна към затворената врата отсреща.

Мън не отговори.

— Там са дъщерите ми — отговори застаналият на прага професор.

— Надявам се, че още не са си легнали — рече помощник-шерифът и отвори вратата.

Седнали край лампата с разстлано върху коленете ръкоделие, двете жени удивено го погледнаха.

— Предполагам, че доста пари е трябвало да ти платят, за да те накарат да тръгнеш с този… — кимна Мън към набития и продължи: — А кой знае, може работата да ти харесва…

Офицерът зина, сякаш имаше намерение да каже нещо, но мина доста време, докато попита:

— А нататък какво има? — и посочи към дъното на стаята, в която с все тъй въпросително вдигнати лица седяха жените.

— Спални — отвърна професорът, — там спят няколко момчета, мои ученици.

Здравенякът го изгледа.

— Да, да, нали е даскал — рече той едва ли не с подигравка.

— Защо не започнете оттам? — попита лейтенантът и се обърна към войниците в коридора: — Алън, Форбс, придружете го!

Две от войничетата влязоха в стаята, пристъпвайки предпазливо, сякаш вървяха по напукан лед или се опасяваха да не изцапат пода с полепналата по подметките им червеникава кал. Минавайки покрай Мън, едното го погледна извинително.

Лейтенантът стоеше насред стаята и чакаше. Никой не продумваше. Кучетата на верандата се бяха укротили и само от време на време пролайваха.

Помощник-шерифът и войничетата се върнаха. След това претърсиха задната част на къщата и стаите от другата страна на коридора. Без дума да каже, лейтенантът през цялото време не мръдна на крачка от професора и Мън.

Най-сетне помощник-шерифът отново се появи.

— Е, да погледнем сега и горе — рече лейтенантът и се отправи към коридора, като мимоходом подхвърли на професора: — Не е зле да дойдете и вие — кривна палец към Мън и нареди на едно от войничетата: — Дръж го под око!

Жените бяха излезли от стаята си и стояха притиснати една до друга, като наблюдаваха мъжете сякаш от нейде безкрайно далеч.

— Един момент! — повиши изведнъж глас Мън.

Може би, помисли си той, може би! Усещаше погледа на жените. Не ги виждаше, но знаеше, че се привеждат напред и го пронизват с очи. Ако направя скандал, може би няма да отидат горе. Ще ме подберат и ще си отидат, а после не могат нищо да ми сторят, защото нямат доказателства срещу мен.

— Какво има? — попита нетърпеливо лейтенантът.

Мън като че ли едва сега забеляза стоящия пред него военен, сякаш сам той се беше изгубил в някакво отдавна отминало време и изведнъж се бе върнал в настоящето като гмуркач, излязъл на повърхността.

— Нищо.

Оня излезе и стъпките му закънтяха по стълбите.

Не, помисли Мън, няма да стане, безсмислено е. Не погледна жените. Над главата му се разнасяше тропотът на ботуши по голия дъсчен под. Дали пък не реши да не се заяжда с лейтенанта само защото го достраша? Само защото беше страхливец? Не, не заради това, а просто защото нямаше смисъл.

Гласовете горе изведнъж се извисиха — остри и властни. Разнесоха се удари и заповедта на лейтенанта:

— Отворете вратата!

Мън понечи да излезе в коридора, но войничето му препречи пътя.

— Това е Изабела, а тя няма да ги пусне! — прошепна Порция.

— Дръпни се! — изръмжа Мън на войника, който беше вдигнал карабината си напреко на вратата и сложи ръка върху нея.

Забеляза лицето му — кръгло и неоформено, сякаш на дете.

— Слушай, момче — изрече той бързо, — посегнеш ли ми, лошо ти се пише! Нямате заповед за моето арестуване и ще загазиш! Аз съм адвокат!

Мън не сваляше ръка от карабината. Войничето леко отстъпи.

— Дръпни се! — изкрещя Мън. — Заповядано ти беше само да не ме изпускаш от очи! Дръпни се!

Блъсна го и се втурна нагоре по стълбите, а то хукна подире му.

Лейтенантът стоеше пред заключената спалня на горния етаж заедно с помощник-шерифа и двама войници. Единият държеше лампа с шише, опушено от непрестанно трепкащия при движението им пламък, през което се процеждаше бледа мъждива светлина. Зад тях се бе изправил професорът.

Мън застана до войника с лампата.

— Отваряй! — заповяда лейтенантът. Мън забеляза, че му идеше да се пръсне от яд, а докато говореше, стръвно бе издал глава напред.

— Няма! — чу се тих глас отвътре. — Няма да позволя да влезете в стаята ми! Нямате право!

Помощник-шерифът се ухили и накланяйки се поверително към войничето, което се беше качило с Мън, подхвърли:

— Казва, че мъж нямал право да й влиза в стаята.

Май за вас се отнася, лейтенанте!

Оня с лампата също се подсмихна.

— Дама била! — добави превзето помощник-шерифът.

— Я млъквай! — кресна лейтенантът и като се обърна към вратата, рече: — Трябва да ни пуснете, мис. Ние сме представители на закона. Не се бойте, нищо лошо няма да ви сторим! — Сега гласът му звучеше угоднически и някак мазно. — Рано или късно ще го хванем. Ако наистина се крие тук, няма да му помогнете с упорството си.